Първата ми среща с професора[1]
Първата ми среща с Владигеров беше организирана от проф. Пенчо Стоянов. Той е учил при него и се познаваха добре. През тези години в Консерваторията композиция предаваха: Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Марин Големинов и Парашкев Хаджиев – една изключително силна катедра по композиция. Изпитвах огромно уважение към всички тези големи български композитори, но нека ми бъде простено пристрастието – моята голяма любов беше и си остана Владигеров, един международно признат, грандиозно осъществен в мащабите си композитор по отношение на фантазия, на композиционни средства, на виртуозно оркестрово майсторство. Много впечатляваща беше и неговата педагогическа работа – почти всички известни български композитори от Парашкев Хаджиев, Александър Райчев и Константин Илиев насам бяха негови ученици. С голямо вълнение прекрачих за първи път прага на неговия дом на улица „Якубица“ №10 в софийския квартал „Лозенец“ през късната ноемврийска есен на 1968 г. За първата си среща с Владигеров са писали и говорили по различни поводи много негови ученици, но най-добре, най-точно го е казал Васил Казанджиев, затова ще си позволя да го цитирам дословно: „Още при първата си среща с проф. Владигеров останах възхитен, очарован и изумен. Възхитен от неговата огромна енергия и виталност, очарован от неизчерпаемото му чувство за хумор и неподправена естественост и изумен от изключителната, достигаща до разточителство щедрост, която е проявила природата, когато го е надарила с музикален талант“.
Владигеров чу работите ми – някои му изсвирих, други (на които имах) му пуснах на запис. Той каза няколко добри думи и най-важното – каза, че ще ме вземе в класа си по композиция, като не пропусна да ми каже, че всичко, което съм написал досега, трябва да го прибера някъде под дюшека, можело и да ми потрябва някой ден, но ние ще започнем отначало. Уговорихме се да се видим втория семестър, веднага след ваканцията, защото до Коледа оставаше по-малко от месец и първата задача, която ми постави, беше да напиша някаква пиеса (или цикъл пиеси) за пиано и една песен със съпровод на пиано по какъвто си избера текст. После слушахме негова музика, която току-що беше записал с оркестъра на Радиото, а след това ме покани и на вечеря. По-късно щях да разбера, че поканата за вечеря вече беше една оценка. Ето какво е написала за това съпругата му Елка Владигерова в едно свое интервю доста години след смъртта му:
„В различни етапи – различни млади хора са печелили неговото доверие и са го изпълвали с надежди заради таланта си. Оценката си Панчо изразяваше бурно, по детски. Ако кажеше сухо „Довиждане“ ученикът трябваше сериозно да се замисли. Но обръщаше ли се към мен с подкана да сложа трапезата, това бе знак за висше задоволство от урока. Следваше пиршество не само на трапезата, но и в настроението. Контрастите бяха много силно изразени – ученикът или си отиваше сериозно опечален, или урокът прерастваше в празник. Като се затвореха в кабинета, аз чувах и се ориентирах как ще мине денят нататък.“
Късно вечерта и много щастлив напуснах гостоприемния дом на „Якубица“, където щях да прекарам оттук нататък цели десет години. Не взех трамвая, а си тръгнах пеша за вкъщи. Дълго вървях из софийските улици и си мислех за най-различни неща. Вече бях ученик на Панчо Владигеров. Какво повече можех да искам! Бях толкова щастлив. Останалото зависеше от мен, и само от мен. И още на другия ден започнах работа – огромна, денонощна работа.
Уроците на Панчо Владигеров[2]
Аз бях ученик на Панчо Владигеров точно 10 години, последният му ученик – от есента на 1968 г. до внезапната му смърт на 8 септември 1978 г. След като се дипломирах, почти пет години живях и в дома му (бившата къща на Елка Владигерова) – „долната къща“, както я наричаше. Живеех съвсем сам, без никакви финансови условия, в малката двукатна къща с двор на тихата уличка „Чумерна“ (тогава се казваше „Коста Янков“), в самия „идеален център“ на София. Пак по това време Владигеров ми подари и чисто ново, разкошно пиано „August Förster“, което беше доставено от Германия (уж за него) – най-големият подарък, който съм получил през живота си. („Горната къща“, в която живееше семейство Владигерови, беше на „Якубица“ в кв. „Лозенец“.) Виждахме се почти ежедневно. Това са най-красивите, най-щастливите ми години.
Големият урок, който съм получил от проф. Панчо Владигеров е, че човек трябва да има търпение, ако иска да се изгради като полезна личност и че всеки човек, особено талантливият, е роден с мисия, която трябва да изпълни. Неговата (Владигеровата) методика и педагогическа школа се състоеше (според мен) в много майсторското (бих казал виртуозно) овладяване на професионалните похвати за работа с музикалния материал и изграждане на формата, прецизно изработване на всички детайли и създаване на навици за системна и интензивна творческа работа. Към това трябва да прибавим и съвършеното овладяване на оркестъра и оркестрацията, което беше задължително. Много по-късно, вече професор по симфонична оркестрация, аз написах и учебник (сборник лекции) – „Симфоничният оркестър и неговите инструменти – въведение в оркестрацията“, където се опитах да събера двете теоретични дисциплини – инструментознание и оркестрация – в една обща материя, на един по-достъпен език и с възможно най-ярки музикални (нотни) примери. „Винаги си поставяйте високи цели, бъдете самокритични и самовзискателни, обичайте и бъдете честни с това, което правите“ – казваше Владигеров.
Мисля, че в неговия гостоприемен дом на ул. „Якубица“ – 10, където постоянно идваха много големи музиканти, художници, писатели, артисти (и български, и чужди), аз почувствах и разбрах смисъла на „Honos alit aetes“ (Почитта храни изкуствата). И още: Панчо Владигеров, който повече от 20 години беше живял, учил и работил в Германия, беше получил най-високи и авторитетни европейски (включително и две Менделсонови) награди – отлично и всестранно познаваше (и) българската култура. Тя беше онзи извор, от който черпеше своето изкуство…
„… Вдъхновен, винаги сигурен в онова, което пише, здраво стъпил на земята, която обича и най-възторжено възпява, Панчо Владигеров превръща в музика всичко, до което се докосне… Наша музикална гордост и слава, Владигеровите неувяхващи творби винаги ще носят очарованието и свежестта на едно голямо и пламенно въображение…“
Николай Лилиев
„… Всичко, абсолютно всичко, което бях научил при Панчо Владигеров, се потвърди от другите ми учители. За мен той е изключителен педагог от световен мащаб, много по-добър от много нашумели имена. Благодаря му за всичко.“
Алексис Вайсенберг
[1] Фрагмент от книгата „Недовършена анкета“, издание на ММФ Варненско лято“ – 2006 г.
[2] Из книгата „Записки“. Славена, 2018 (под печат)