You are currently viewing Епизод #40: Желчо Мандаджиев

Епизод #40: Желчо Мандаджиев

Желчо Мандаджиев (1915 – 2000) е актьор, режисьор, театрален педагог. Завършва режисура при проф. Николай Горчаков в Държавния институт за театрално изкуство – Москва. Работи като актьор в театрите в Плевен, Бургас, Русе, Пловдив, Враца, главен режисьор в Младежкия театър, директор и художествен ръководител в театър „Трудов фронт“, преподавател и ректор във Висшия институт за театрално изкуство – София, директор на Държавен сатиричен театър и Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна. Почетен гражданин е на Варна (1995). 

„След войниклъка, отървах и съда.“
00:00

Аз съм от Бургас, роден през 1915 година, на 21 март, ни риба, ни рак. Първоначалното си образование изкарах в Търговската гимназия в Бургас, след това дойдох във Варна да се уча в Търговската академия. Изкарах една година в нея, но по това време вече се запалих по театъра. Кръстьо Сарафов беше събрал в нашия театър една великолепна трупа.

Това е точно 1932 година. Скъсах с икономиката, никак не ми се отдаваха тези специални предмети, но литературата ме влечеше. И отидох в Плевенския театър за една година. След войниклъка, се разхождам из Бургас, не знам какво да правя, а и нямам опит, не съм член на Съюза. На улицата ме среща една колежка, Димка Величкова, с която бяхме в Плевен. “Какво правиш тук?” Тя предложи да ме представи на Георги Костов, който тогава беше директор на театъра. Той ми каза да продавам билети на касата. “Ако има някоя роличка, ще ти я дам”. Добре, ама така се случи, че изтъкнати артисти, най-напред един, после друг си отидоха по разни причини и се отвориха изведнъж централни роли, които трябваше за кратко време да се заучат. Влязох и в репертоара, даже билети почти не успявах да продавам

Обикновено трупите преди 9 септември бяха около 14-15 души и съотношението жени към мъже беше едно към три. Освен това  беше стагнация, почти същата като сега, за театър никой не мислеше. Някъде ще се намери някой меценат. Меценати бяха кръчмарите и хотелиерите, защото като пътуваме вечерно време, след представление те ни чакаха. Кръчмарите не затваряха, не заспиваха, хранеха ни и ние си позволявахме тогава да пийнем, стояхме до късно и ни търпяха. От Бургас започна всъщност моят опит да правя режисура.

Около 22-23 години преподавах. Първият ми випуск беше от 1956 до 1975 година, даже през 1976 приехме студенти, Коко Азарян ми беше асистент.

Обикнах много педагогическата си работа. Още първата година ми хрумна нещо – да ги накарам да споделят съкровено, искрено в обща компания, в класа своята биография, като отделят няколко епизода, които смятат, че трябва да ги кажат. Така исках да ги предразположа и да срина стената помежду ни, да станем по-близки, по-честни, по-искрени един към друг. Макар че съм бил строг, както казват те, но толкова близки бяхме, че анализ на годишния випуск правихме в къщата на Петър Златев, чиято жена пееше в Народната опера и тук водеше курсове (Маргарита Лилова – бел. ред.). 

С благодарност към Теменуга Станчева!

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.