Завършил съм при проф. Асен Стойчев. Тези години в Академията не отидоха напразно. Всъщност тази специалност я избрах неслучайно, не само заради обичта ми към театъра, защото можех да работя и към киното. Като завърших ми предлагаха или Киноцентъра, или няколко места изгодно, в смисъл, че можех да седя в София и да работя за определените театри в Хасково, Русе. Но точно тогава се освободи и във Варна едно място. Пристигнах във Варна за сезон 1976-1977 по разпределение.

Много хубави постановки, правени с мое участие, умираха доста бързо. Просто се разпиляха актьори, някои режисьори заминаха за Америка. В това отношение някак нещастно се развиваха. Единствено си спомням „Полет над кукувиче гнездо“, която се игра три сезона, даже мисля, че и повече. Така я направихме със Станчо (Станчев, реж., бел ред.), че филмът още не беше излязъл, просто нещо поразително се случи. Не съм го споделял, освен с най-близките ми хора, че тогава дойде с група художници американци. С тях беше дошла и една изкуствоведка, която беше директор на някакъв център за съвременно изкуство, където се обучаваха студенти. Тогава успях да ги заведа на спектакъла. Те български не разбираха, но  някои от тях знаеха пиесата. Имаше едно момче, Доналд Липски, той през цялото време снимаше. Защо споменавам това име? Защото след 2-3 месеца, дали е случайност или не, той отива някъде на почивка, не успя да ми обясни добре, но се среща с автора Кен Киси и му съобщава, че някъде си в България, в едно градче Варна, гледа „Полет над кукувиче гнездо“ и даже му показва снимки. И от дума на дума… В крайна сметка, след шест месеца получих една депеша, с която ме канеха за осем месеца да ходя в Щатите. Разбира се, аз не направих някакви постъпки. Първо се поуплаших, защото не знам английски, а ставаше въпрос за лекции, също и да направя някаква постановка с техни режисьори. Нещата обаче се провалиха, защото аз не реагирах. Това е много приятен спомен.

Много гастроли имаше на различни театри. Повечето, разбира се, съветски. Даже си спомням, че и с Висоцки бяхме заедно. Той не беше толкова известен. Знам, че тук си забрави китарата. Връщахме се, ходихме по Златните (курорта “Златни пясъци” – бел. ред.) с Велчовски, те пяха, бяхме доста пийнали. Никой не му обръщаше внимание, освен че сякаш беше изял въглищата на царя, така ръмжеше, но иначе беше много готин.

Със страшно много режисьори съм работил. С  Коко Азарян, Бог да го прости, ми остана спомена. Не само „Пътя към Мека“. С него съм правил и в Смолян, даже за честването на годишнина на Хайтов.

Имам също среща с Вайда. Гледах негов спектакъл, който траеше 6 часа и като свърши към 2 часа след полунощ, излязохме навън, всичко беше побеляло от сняг и се оказа, че моята преводачка е много близка с Вайда. И каза: “Искаш ли да те представя на Вайда?” И какво се случи? Запознахме се, излязохме навън и много приятно се изненадахме от света. Влязохме в някакво бистро, явно там го познаваха, много готино беше, на масичките с едни малки абажурчета и уникалността на тази вечер. Мисля си, че до края на живота си не бих я забравил. Започнахме чрез преводачката ми да си говорим до сутринта, може би беше 6 и половина. В Полша през зимния период доста късно се съмва, може би към десет часа, но в 7 часа навън беше доста светло. По едно време аз се усетих, че той ми говори на чист полски, аз му говорих на чист български, а дамите си говориха отдавна по женски работи. Ние разговаряхме, според мен телепатично, защото така се разбирахме перфектно, поне аз го разбирах страхотно. Целият разговор беше за творчеството по принцип. Той каза: “Винаги намирам упование в Библията. Всичките въпроси за живота и отговорите намирам в Библията”. Каза, че много я разбира и чете. Това са едни много къси изречения, които съм ги запомнил за цял живот.

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.