Иван Маринов (1928 – 2003) завършва Националната музикална академия (1955). Учи композиция при проф. Веселин Стоянов и проф. Парашкев Хаджиев и дирижиране при проф. Марин Големинов. Специализира при Франц Конвични в Берлин (1957). Работи като главен диригент на Пловдивската опера (1962 – 1966), Софийската и Русенската опера (1966 – 1978), в Държавната опера в Анкара, Турция (1976 – 1977), главен диригент на Варненската филхармония (1978 – 1988), на Софийската опера (1987 – 1991). Автор е на симфонична музика; кантати и други произведения за глас и симфоничен оркестър; камерни произведения; хорови, детски и естрадни песни; музика към филми и театрални постановки.
Бях заместник-председател на Комитета за изкуство и култура от декември 1972 до юни 1975. В този период бях и председател на Организационния Комитет на „Варненско лято“.
По времето, когато бях на тази ръководна длъжност в Министерството, държавната политика беше много обърната с лице към проблемите на културата.
В България имаше четири надведомствени министерства: Финансите, Отбраната, Вътрешните работи и Културата. Те бяха надведомствени и всички бяха длъжни да координират с тях. Надведомствената функция на културата беше много важна, защото тя беше основен приоритет. Това играеше основна роля за възпитанието!
По онова време в България имаше няколко основни музикални фестивала – “Софийски седмици” като столичен фестивал, “Мартенски дни”, който вече имаше една установена почти десетилетна традиция.
Амбицията на главния директор на Дирекцията, който аз заварих, Богомил Старшинов, беше да направи “Софийски музикални седмици”. И фестивалът във Варна от 1967 година беше със статут на международен и този в Русе, на които можеха да се изявяват изтъкнати артисти и на България, и на социалистическите страни, с които имахме културни спогодби и много лесно ставаше осъществяване на обмен.
Този обмен се регламентираше по един много изгоден и за двете страни начин. Държавата, която те изпраща, ти плаща пътните пари, а държавата, която те приема, ти плаща престоя, хотела, а също и сравнително висок хонорар, почти два пъти повече от този, който получават местните артисти. При това непрекъснато си обграден от внимание.
Ние си живеехме в затворен свят. Връзките ни бяха спорадични. Не че ги нямаше – имаше ги, но те бяха или на българи, които живееха на Запад, или, от типа на Вайсенберг и по-късно други като него, Анна Томова и Райна Кабаиванска, които са идвали именно във Варна . И Гугалов, тенора, те са много… Мисълта ми е, че връзките ни със Запада бяха от хора, които са българи, които в един момент знаеха, че могат да дойдат в България, без някой да им навреди с нещо.
За фестивалната програма селекцията я правеха самите фестивални организационни комитети или по-точно специалистите. Те правеха своите предложения за музикалното съдържание. Тези предложения се обсъждаха после в организационните комитети и там вече имаше много съображения от най-различен характер. Разбира се, екстремни произведения се избягваха.
Никога бюджетите на големите фестивали не са се комплектували от Министерството на културата. Министерството на културата даваше маята. Ако бюджетът на фестивала е 100 000 лева, 30 или 35 хиляди лева дава Министерството на културата. Останалите пари например Оперативното Бюро с Иванка Христова начело, ще ги изврънка от Девня, оттук-оттам, същото ставаше и в Русе.
Формирането на общинския бюджет тогава беше различно, няма нищо общо със сегашното. Тъй като това беше представително мероприятие и Общината получаваше преференции за това, че има такъв голям фестивал, тя получаваце завишен бюджет. Защото това е част от държавната политика и означава, че Варненската община не е общината на Провадия. Защото Провадия има конкурса „Светослав Обретенов“ и Провадийската община получава много повече пари например от Долен Чифлик. Не мога да ти кажа цифри, но мога да ти кажа, че съотношението беше най-малко едно към три.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
