Роден съм на 5 август 1933 година в град Русе, но съм израснал и завършил основно и средно образование в град Попово. Баща ми е бил поповчанин и от 1952 година, след като завърших гимназия, следвах в Държавното Театрално Висше Училище тогава. Завършил съм 1956 година и цяла група бяхме назначени в Сливенския театър. Там театърът го бяха разбъркали много и отидохме 16 човека, с директор наш състудент, завършил преди това право, Николай Савов. Там бяха и съпругата му режисьор Димитрина Гюрова и първата ми съпруга, Бог да я прости, художник Йонка Топалова, и артисти Асен Шопов, Дора Стаева… В края на втория сезон ме преместиха в Сатиричния театър в София. Заминах с голямо притеснение и страх, но беше прибавено и чувството на радост, че отивам в столицата, в един театър, какъвто е Сатиричният. Там прекарах 2 години. В края на втория сезон си подадох молбата за напускане. Тогава имахме много интересен скандал с Калата, Георги Калоянчев. Той: “Защо напускаш?”, викам: “Кала, имаш ли намерение да напуснеш театъра?”, той: “Не!”, аз казвам: “Тогава аз трябва да се махна”. “Защо?” “ А бе, Кала, това, което ти играеш, чувствам, че аз трябва да го играя, а не да играя положителните герои”. 

Аз непрекъснато правя неразумни неща. По-добре е човек да направи нещо бързо и след това да проумее, че е сбъркал и да го поправи, отколкото дълго да мисли докато си вдигне ръката да вземе чашата от масата. Трябва да се действа, а и това ми е професията – “актьор”, от френската дума “акте”, която значи “действам”, тъй че трябва да се действа.

Аз съм за принципа “Ако ще е гарга, рошава да е” и непременно – черна. Ако ще е конфликт, то трябва конфликтът да стигне до кило кръв. На сцената в какви ли не конфликти съм влизал и с какви ли не колеги, но бих посочил една от най-добрите си роли, това е Монахов от „Варвари“ на Горки, една второстепенна роля. Но този човек е в конфликт с всички персонажи, като започнете от съпругата му, а съпругите играеха Ана Феликсова и Грациела Бъчварова. Вземете един Големанов, който съм играл, той е в конфликт с всички около себе си. И в този конфликт, и в неговото неразрешаване се ражда и комичното, и смешното.

Много истории е имало. Като седнем с Евгени (Бакалов – б.р.), помниш ли това, помниш ли онова… Играехме в „Двубой“ на Вазов, едно село Стоян Михайловски до Варна, отде да знаем ние, че това село е населено с турци и едни 5-6 процента с българи. Вечерта салонът пълен, зимата, някакви печки в салона горят, насядали хората. Тогава бяха гладни за театър. Това е било преди 30 години или преди 25 години, говори се в салона, ние играем, пак се говори. Един път погледнахме в салона, два пъти погледнахме в салона, не можем да разберем. В почивката дойде секретарят на читалището. Викам: “Какво става долу, много се говори”. Те са седнали 10-15 души турци с един българин, той превежда на другите, защото те не знаят български, а те искат да гледат театър. Боже! Тръгва втората част и Евгений започва да играе на турски, защото е шуменец, владее доста добре турски език и всички пиперливи приказки ги жули на турски, но аз турски не знам. Гледам го в устата кога ще спре да приказва, за да му отговоря. Аз знам какво казва той в момента, но говори на турски. Голям смях беше, че по едно време накрая и аз проговорих на турски. Така им хареса на тези селяни втората част, такива аплодисменти, а ние умирахме от притеснение защо толкова приказват и не слушат, а тя причината била съвсем друга. Във „Веселата вдовица“ аз имам реплика: „Дайте ми шпагата“, а пък аз съм казал „Дайте ми щайгата“ и всички избягаха от сцената. Смеят се и ме гледат, викам: “Елате бе”, “Няма да дойдем!” И умират от смях. 

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.