Роден съм в Горна Оряховица на 16 октомври 1933 година в занаятчийско семейство. Майка ми е от съседно село. Татко ми беше бръснар. Аз завърших в родния си град средно образование и през 1950 година отидох да следвам Руска филология. Първо исках да ставам артист, но в Горна Оряховица не се знаеше как се става артист. При това аз бях вече без баща. И по този случай реших да се изхитря, да следвам филология някаква, руска в случая, защото втора специалност е българска. Бързо влязох руска филология. Кандидатствах тайно актьорска майсторство. Не ме приеха след първата година, а законът беше, че трябва да се отпишеш от това, което следваш и ако не те приемат, да работиш една година. Това е номер да те вземат войник. Тогава аз трябваше да бъда кашик, тоест пехота, значи три години. Значи никакво следване. Все пак с провинциалната си психика аз съм проявил съобразителност. Не ме приеха, като ми писаха ниска фигура и дефект при произнасяне на буквата „с“, искаха с нещо да ме отклонят. Аз разбрах и реших догодина пак да кандидатствам. Продължих с руска филология, четири семестъра за две години, и отново кандидатствах. Но този път, за утеха на майка си, записах и режисура, без да зная как се готви човек за режисура. 

Беше много смешно, да не разказвам това. Те са ме харесали по режисура, защото съм бил много откровен, много естествен, много артистичен, много интелигентен… Прие ме Боян Дановски. Станах ученик на Гриша Островски, станахме студенти на Кръстьо Мирски.

Аз бях наистина от сериозните студенти. Случайно актрисата Нина Стамова ми каза, че я попитали нея дали има някой студент да отиде да свърши някаква работа, докато си намерят. Тя ме попита и аз се уплаших, защото ние пет страници ги дъвчем цяла година във ВИТИЗ, а тук изведнъж да ми дадат една пиеса от 50-60 страници и да я направя за 20 или 25 дни. Абсурд! Никаква подготовка нямам. 

Обаче аз си сложих главата в торбата и отидох в Димитровград да направя тази постановка – „Скакалци“ на Ст. Л. Костов. 

Тогава ме поканиха да направя гастрол във Варненския театър през 1959 на „Барабанчица“ от Афанасий Салински. Директор беше Димитрина Гюрова, заедно с Николай Савов. Те много добре ме познаваха. Трябвало е да има тук някакво представяне. Аз дойдох тук, направих представлението. Игра Катя Чукова в централната роля. Мина една година и ми се обадиха да подам документи за Варна. Подадох документите и през 1961 година бях назначен тук, в театъра. И така, аз останах до 1986 година във Варна. Аз вече истински дебютирах с „В Навечерието“ на Тургенев, по моя драматизация.   

Обичахте ли си работата?

Много! Аз съм работохолик и на всичко отгоре се оказа, че аз тогава не съм разбирал това и съм гледал на работата си като на хоби. Заплатата – заплата. Можех да работя на сцената с хора, които почти не са ми близки духовно в живота. Поразен съм от този факт. Става дума за това как човек, без да го демонстрира, намира допирна точка по отношение на любовта, брака, по отношение на дадено политическо явление, по отношение на някакво събитие вътре в театъра. Намират се допирни точки и аз разбирах, че по-лошичките хора са по-талантливите артисти, а пък по-добричките хора, остават на по-заден план. Но винаги съм си давал сметка, че театърът не е на баща ми и че аз не мога да правя компромис с разпределението, защото аз считах себе си за компромис. Не можеш да се изправиш срещу Достоевски. Не можеш да се изправиш срещу Чехов и да кажеш поставям го “по”, няма “по”, поставяш него. Аз съм писал по Достоевски, поставям „Идиот“ по „Идиот“, а не по теми, които аз аранжирам, не като по роман, но Достоевски, яка да ти е гърбината да се изправиш до него, под него, срещу него, над него, но не съм разбирал това.  

Благодарен съм. Най-големият шанс в живота ми е да попадна във Варненския театър с всичките мъки. Може би, ако ги нямаше мъките, нямаше да съм аз. Всичкото, което ми се е случило, за което тепърва ще разбирам, че е добро, аз го имам в този театър. 

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.