You are currently viewing ДИАГНОЗА: И БЪЛГАРСКАТА ОПЕРА Е В КРИЗА…

ДИАГНОЗА: И БЪЛГАРСКАТА ОПЕРА Е В КРИЗА…

Реформите засегнаха и нея, а преди години беше нашата гордост

Огнян  СТАМБОЛИЕВ

През 1999 година, след близо стогодишно успешно развитие на българската опера, родните театри бяха насилствено, механично “обединени” със симфоничните оркестри под формата на едно странно и непознато в световната практика хибридно образувание, наречено “оперно- филхармонично дружество” /съкратено ОФД!/. Това название будеше асоциации с общество на музикални любители, но не и с професионални   институти. Тези абсурдни  структури бяха създадени без учредителни събрания,  управителни съвети,  правилници и статути в големите музикални  центрове у нас Варна, Русе, Пловдив и Бургас /не и в  София/, с единствената цел…постепенно, без да се афишира, да бъде редуциран музикалният живот в страната. След това – с една министерска заповед на несъстоятелния Вежди Рашидов, се съкратиха безжалостно и оркестрите, дори най- добрите – на Пловдив, Русе и Варна и „офедетата” станаха  просто „държавни опери”. С  това безумно решение се нанесе сериозен удар и върху българската симфонична култура, градена десетилетия наред от плеяда именити диригенти – от Саша Попов и Добрин Петков до Димитър Манолов  и Георги Нотев. 

Скок към дъното

Само за шест години първата „реформа ОФД”, даде своите горчиви плодове:  драстично намаляване на количеството, а също и на качеството на музикалните прояви у нас. От тази катастрофа се спаси единствено Старозагорската опера, която не се “обедини” със симфоничен оркестър в града, просто поради липса на такъв. Оттам – непреодолими трудности при работата на съставите – опера и филхармония, отблъскване на публиката. Вместо да се създава нова, млада публика и да се приобщават младите към истинските стойности, те стават слушатели на  пошли чалга-програми, като „Планета”, „Веселина”, „Чалга ТV”, „ММ” и други подобни. При тези ненормални условия нашите добри музикални  театри с традиции, потенциал и публика, намалиха до минимум дейността си като брой премиери през сезона и заглавия в афишите си. Започна да спада и равнището на съставите. Тези доскоро добри институти  се модифицираха  от репертоарни ансамблови музикални театри с постоянни трупи и богат афиш в нещо средно между “открити сцени” с гастрольори, събрани оттук-оттам и сборни пътуващи трупи, които между две задгранични нископлатени турнета дават и по някое друго представление за българския зрител /данъкоплатец/. А въпросните турнета не са повод за сериозна творческа изява. Те са начин за скромно заработване към все още мизерните заплати на артистите у нас, а освен това са и извор за лесни печалби за алчни  частни  чужди и български импресарии и някои директори-диригенти. Така нашите музикални институти, с които се гордеехме, стигнаха дъното! На високо европейско ниво у нас сега е единствено Софийската опера. Голяма заслуга за това има нейният директор акад. Пламен Карталов. Но думата ми тук е за оперните театри във Варна, Пловдив, Русе, Стара Загора и Бургас. Не бих искал да сравнявам България със западните страни, например с Австрия. Бюджетът на Виенската опера надхвърля бюджета на цялата австрийска армия и на военното министерство в тази наистина културна европейска страна. А ние, в родината на Орфей, Борис Христов, Ана Томова- Синтова , Николай Гяуров и Елена Николай, можем само да въздишаме…

Национален оперен  театър без национална драматургия

След 1989 година  у нас не се появи нито една нова българска опера. А е азбучна истина, че няма национален театър /не само драматичен, но и музикален/ без родна, национална драматургия. Вярно е, че  операта по света се основава  предимно върху класическите образци на Верди, Доницети, Моцарт, Чайковски, Бизе, Пучини…Но възможно ли е да има български национален музикален театър без родни автори? За тези близо 30 години да се поставят едва четири-пет  български заглавия /”Луд гидия” на Хаджиев в Стара Загора и Русе, “Борислав” на Маестро Атанасов и „Янините девет братя” на Пипков в София и нито едно в Пловдив, Варна, Благоевград, Плевен и Бургас/ е  не само тъжно, но и срамно. Защото погледнем ли историята на Софийската опера между двете войни, а и след това,  ще видим, че просто е нямало сезон без поне една, а в много години две и три постановки на нови български опери и балети. Но да оставим столицата, така беше и в страната. Оперите на Варна, Русе, Стара Загора, Бургас и Плевен  откриваха своите сезони тържествено, по традиция с родно заглавие, като често пъти това бяха абсолютни премиери. И в повечето случаи премиери-събития. Големите ни автори Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Александър Райчев, Димитър Сагаев, Найден Геров, Иван Димов, Красимир Кюркчийски, Лазар Николов, Александър Йосифов, Симеон Пиронков  създаваха  своите нови сценични опуси специално за тези сцени и първите им изпълнения се превръщаха в културни събития от национален мащаб. 

За тези 30 години държавата, в лицето на Министерството на културата, не пожела да поръча и да контрактува поне едно оперно и балетно заглавие. Изключвам неуспешните експерименти от рода на  шумно рекламираната и скъпо хонорувана и напълно самодейно „композирана” „опера” „Алгара” на театралния режисьор Бойко Богданов, влязъл в ролята на оперен либретист и композитор. Защо  досега Министерството на културата не обяви поне един конкурс за написването на ново заглавие – опера, оперета, мюзикъл, балет. Ежегодните прегледи “Нова българска музика” от години минават без  българска оперна премиера. /През 1987 г. за последен път в Пловдив и Варна бе показана нова българска опера – “Мнимият болен” от Парашкев Хаджиев по Молиер /либрето на Банчо Банов/. 

Българската опера като жанр е вече погребана. 

Сякаш такова творчество няма и никога не е имало!А погледнем  ли списъка на постановките, реализирани през трудните за българската култура години до войната, 20-те и 30-те, ще видим, че немалко нови заглавия са били реализирани тъкмо тогава – всички опери на Маестро Георги Атанасов, на Венедикт Бобчевски, Петко Наумов, Богдана Гюзелева- Вульпе, Иванов и Кауцки, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир  Пипков, Иван Кавалджиев… Изглежда тогава е имало мисъл и грижа за операта. А сега нашите сцени ни предлагат почти изцяло един съвсем стеснен италиански репертоар /нерядко изпят на приблизителен италиански език/, с много редки изключения – Верди, малко Пучини, Росини, Доницети и пак Верди. Така в Русе, за осми път бе поставена “Аида”/доста по-зле от предишните реализации, а първата на Жан Рънзеску бе еталонна за България/, за пети път “Травиата” във Варна и Пловдив или “Тоска”и “Дон Жуан” в Русе и Бургас. Големите съвременни автори са по принцип табу. Не знам откога не сме виждали и чували Дебюси, Стравински, Равел, Прокофиев, Рихард Щраус, Меноти, Бритън, Яначек, които се играеха преди. Да не говорим за по-новите Хенце, Райман, Шнитке, Петер Йотвьош, Корнголд, Курт Вайл, Хиндемит, които са в центъра на репертоара  на театрите в Европа. Всъщност в репертоара на нашите музикални сцени липсват цели пластове, национални школи, стилове. 

На светлинни години  

е българският оперен театър от европейския –  не само като репертоар и естетика, но до голяма степен и като режисура, при все че у нас все още работят някои имена от по-старата генерация. Опера поставят и драматични режисьори като Здравко Митков, Асен Шопов, Пламен Марков, Бойко Богданов /първите двама режисираха в София и Русе някои  класически заглавия – „Макбет”, „Фауст” и „Трубадур”, но така и не разбраха за какво става дума в тях! В същото време  Музикалната академия и НБУ  приемат всяка година студенти по режисура, за които после не се намира работа на осемте ни оперни и оперетни сцени. Парадоксалното е, че и някои диригенти и бивши певци, завършили набързо съкратен курс по режисура, започнаха да  влизат в ролята на режисьори. Решили са, че познават  музикално операта и могат да я поставят и  сценично. В тази роля преди време се пробва без особен успех дори великият Караян. 

През дългите години на прехода, по “пътя ни към Европа”, по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е нещо “второстепенно”, “излишно”, “приложно” към спектаклите, които вече се правят и за две-три седмици. При това от хора със съмнителна  професионална подготовка – нерядко „импресарии”, които „скалъпват” за броени дни спектакъла, за да го изнесат навън и да спечелят на гърба на бедните и гладни оркестранти и певци…

“Професията на оперния режисьор е измислена професия”, заключи много убедено нашият известен диригент- директор Георги Димитров в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е информирана и гледа европейски театри по телевизията. Същият директор даде на художника- любител Иван Савов, без никаква подготовка и диплома, и най-главното – без професионално отношение към музиката, да поставя в “неговия” театър мащабни и драматични заглавия, като “Норма”, “Тоска”, “Бал с маски”, „Селска чест”, “Аида” и дори „Отело” по Шекспир. И разбира се, резултатите бяха плачевни. 

В сценично отношение оперните ни театри в страната, /с изключение на Софийската опера, която е един първокласен европейски музикален театър/, въпреки много добрите ни певци и оркестри, са общо-взето любителски. Драстичен е примерът с последната “читалищна” постановка на „Бохеми” на Русенската опера на  “Мартенските дни”, осъществена с бракувани декори от Италия за съвсем  друго заглавие и да „играе” така цели  четири действия при една напълно безпомощна режисура на неизвестна асистентка  със съмнителна диплома и квалификация. За съжаление, също там набързо бяха режисирани „Манон Леско”, ”Самсон и Далила”  и „Вълшебната флейта”, които не се задържаха в репертоара. Примерите са наистина много.  

Да не говорим за примитивното “художествено” осветление на нашите спектакли, дори на по-претенциозните и уж по-мащабните. А техническата база на сградите и сцените е толкова  мизерна и примитивна, все едно попадаш в някое селско читалище от началото на 50-те години. Да не говорим, че оперите на Варна и Пловдив всъщност нямат свои сгради.  И това е същинска мъка за тях. Слава Богу, че умишлено опожарената модерна сграда на Старозагорска опера беше възстановена и сега е на добро ниво.

Страдаме и от остър недостиг на оперни диригенти-театрали, които да разбират от пеене, от сцена, от оперна драматургия, да обичат жанра и най-важното – певците. Знае се, че у нас оперната публика влиза в салона  не толкова заради  диригента, а главно заради певците и ставащото на сцената. В  големите ни театри, които бяха с отлично комплектувани собствени трупи, днес се разчита до голяма степен на  певци-гастрольори или на съвсем неопитни дебютанти, които играят зле и не могат да направят истински ансамблов театър, защото в тях сценичната част е доста занемарена. Закрити са и повечето от ателиетата за нея. И докато преди време тези водещи провинциални /извинявам се за думата/ опери впечатляваха с ансамбловостта си и бяха истински музикални театри с първокласни солисти и богат репертоар, сега нерядко представят набързо сглобени спектакли – нещо средно между опера и концерт. Хората в нашите големи  музикални центрове с право се питат: ”Това ли е вече нашата опера? Защо нивото непрекъснато спада? Защо спектаклите приличат на зле костюмирани концерти и се играят от 1 до 4 пъти? Защо режисурата е толкова елементарна и се свежда до влизане и излизане отдясно и отляво на артистите или до „осъвременяване” като обличане с дънки на сцената? Защо рекламата е толкова агресивна, а качеството ниско?” Защо Операта в Русе дава толкова малко свои концерти /1-2 симфонични/ и  оперни спектакли /2 до 3/ и се е превърнала в концертна дирекция за изява на външни продукции? Тя вече започна да изнася концерти с поп певци! Дано да не направи такива и с Азис или Криско! А доскорошният й директор,  Найден Тодоров, един посредствен музикант, с двете си /вече доказано и в съда/ купени дипломи от частния НБУ, я остави с рекорден дълг от милион и половина?! Вместо да бъде осъден, отиде на по-висок пост – директор на Националната филхармония! На първия ни оркестър, създаден от великия Саша Попов, начело на който винаги са били първокласни музиканти като Д. Петков, К. Илиев, Е. Табаков, Д. Манолов, Г. Нотев!

За съжаление, у нас се утвърди практиката на „манипулирани конкурси за оперни и театрални директори”. 

Повечето от тях се назначават по политическа линия /това стана съвсем явно при управлението на ГЕРБ/, а също и според лобито на кандидата в Министерството на културата. На места вече има и несменяеми, но доказали вредността си директори на театри и оперни оркестри. Повечето от тях управляват еднолично като местни „феодали”, без художествени съвети, без обществени съвети и настоятелства /а ако случайно има някъде такива, те са само на книга/ и целта им е обогатяване и лична власт, която използват доста умело като разменна монета помежду си. Тук най-фрапиращият пример беше в Русе. 

Българската опера преживява сериозна криза. Държавата нехае за културата и особено за високите жанрове. Виждали ли сте някой от управниците ни на премиера в Софийската опера или на концерт в зала „България”?

Постановката на  шедьовъра на Любомир Пипков „Янините девет братя“ / реж. Пл. Карталов/ е един от редките успехи на българския оперен театър от последните 30 години /на снимката/