Девети клас
Черна вратовръзка на цикламени кончета
Началото на девети клас свързвам неизменно с появата на една личност – Цанков. Преподаваше ни по логика и психология, нови за нас предмети. Още в първия час Цанков ни изнесе лекция, че изобщо не държал да носим в часовете му учебници и тетрадки, каквито по другите предмети задължително вадехме от чантите и подреждахме на купчинка в горния ъгъл на чина: учебникът отдолу, а тетрадката за работа в клас – отгоре. Ако сме искали нещо да ни тежи, каза ни той, то спокойно сме можели да си сложим в чантите по един камък. А що се отнася до тетрадките, можели сме да си водим записки на трамвайни билети. През междучасието доста коментирахме тази реплика и, понеже трамваи във Варна и до ден-днешен няма, решихме, че той чисто и просто е искал да подчертае факта, че е живял в София.
Цанков повторил инструктажа за камъните и билетите и в другите класове. И коридорската клюка донесе, че следващия път, когато влязъл във „в” клас за часа си, на всеки чин стоял по един камък. Само пред едно момче имало тухла с дупка. „А защо с дупка?” – продължаваше разказът за случката. Защото, гласеше отговорът, въпросното момче имало празнини в знанията си.
Очаквахме, че логиката, а по-късно и психологията, ще са ни интересни предмети, но се оказа, че ни е много по-интересно да коментираме личността на Цанков. Той сякаш искаше да изгради за себе си представата за корав мъжага с трудно минало в тежка среда (сякаш, едва ли не, е бил в трудово-възпитателно училище) и постоянно повтаряше, че учениците от езиковите училища били зубрачи и гевезета, както и че той хиляди пъти предпочитал да преподава в техникум, да речем, в Механотехникума, където били истински стойностните, силни и упорити момчета. Не мога да кажа, че тези му изявления се приемаха благосклонно и в междучасията ставаха обект на безкрайни интерпретации и имитации.
Веднъж, в един от първите ни часове при него – беше топла и вяла втора смяна в средата на септември, той влезе (беше с доста вталена риза, която със сигурност щеше да бъде обсъдена в междучасието) и започна да говори нещо-си. Трябва да е усетил пълната ни незаинтересованост по клюмащите ни глави, защото внезапно спря, отвори сивото си дипломатическо куфарче и извади оттам едно „Работническо дело”. Подаде го на Галя, която седеше на първия чин – най-близкото до него място, и със задавен глас й каза:
– Чети.
Заглавието гласеше: „Момчетата на Бойко”.
Следваше разказ за една лятна строителна бригада – как отначало никой не искал да работи и да спазва трудовата дисциплина, но се появил един младеж – Бойко, който обединил другарите си с младежки плам и личен пример и ги устремил към трудови победи. След което по скелето на строежа захвърчали колички, пълни с торби цимент, и сградата се издигнала предсрочно – величествена и красива. Повторението на името Бойко заостри вниманието ми. Усещах, че в четенето на статията се крие нещо повече от обикновена информация за някаква си студентска бригада. Прозрението, че Бойко от статията е другарят Цанков, застанал в този момент зад катедрата и зареял поглед към Галата, преживявайки сякаш отново драматизма на онези дни, бавно изпълни стаята. Галя свърши с четенето. Цанков остана още едно известно време, застинал в поза на мъжествена меланхолия. След това си взе вестника, сгъна го обратно в куфарчето и излезе от стаята без да каже и дума. В сгъстената тишина, която винаги предхожда биенето на звънеца, някой изрази на глас колективното подозрение: „Абе, това не беше ли за наш Цаню?”
Владо си спомня за тази случка:
„Веднъж беше донесъл вестник със статия „Момчетата на Бойко” – за това, как той и командваните от него бригадири вършели трудови подвизи. Ние приехме това като изфукване от негова страна”.
И пак Владо:
„Цанков имаше фразата: „Какво е това психичното? Това е нещо друууго”. И после ставаше дума за „куучето” и опитите на Павлов”.
Това проточване на „у”-то беше любим обект на имитации и аз все още се смея на следната компилация, която момчетата от „б” клас бяха измислили:
„Кууучето лаааае. Бааау-бааау. Това е вече нещо друууго”.
В Цанков имаше едно безкрайно интересно за мен нещо – неговите дрехи. Обичах да го наблюдавам, защото всеки път ме изненадваше с комбинации на цветове и десени в един период, когато отличителна черта на мъжете учители беше монотонността в облеклото. Любимото ми съчетание (със сигурност допълнено и от въображението ми) беше: сиво сако на широко райе, зеленикав панталон в тясно райе, риза на жълти, сини, червени, зелени, бели и черни квадратчета, жълт кожен колан с огромна „сребърна” катарама и черна вратовръзка на цикламени кончета. Понякога вадеше от джоба на сакото си лула, която въртеше в ръце, докато говори. Това също го намирахме за адски позьорско, защото лули имаше само във филмите за писатели и екстравагантни интелектуалци.
Бил тренирал волейбол (или баскетбол), беше висок, пропорционално сложен и снажен, и, според мен, се гордееше с фигурата си. Странното е обаче, че тези обективни дадености не успяваха да ни впечатлят, или ако е имало впечатлени, то те не си го признаваха.
Но макар личността и действията му да бяха обект на безкрайни коментари, за които той може и да е знаел, защото беше близък с доста от учениците – вероятно защото беше млад и предметите му не влизаха в общата оценка (което пък скъсяваше дистанцията между него и нас), справедливостта изисква да кажа, че от него научих нещо, което и до днес смятам за важно. И то е, че спортното достижение е също толкова достойно за уважение, колкото и умственото.
В онова време интелектът беше издигнат на пиедестал, а физиката беше нещо твърде презряно. Веднъж някой изкоментира в час, че спортистите не заслужавали никакво уважение, защото, какво било това спортът, глупава работа, и тук Цанков каза нещо в смисъл, че волята и усилието да заставиш тялото да ти служи заслужават уважение. Това го помня и до днес и мисля, че е съвсем прав, вероятно заради пълната ми липса на воля и тотална неохота за физическо усилие. Така или иначе, заради това важно нещо, което научих от него, му прощавам великодушно цикламените кончета.
Маря Петровна
В девети клас се сблъсках отново с кошмара на математиката, този път в лицето на вечно усмихната Мария Петрова. Всички говореха за нея като за Маря Петровна и се възхищаваха на умението й да обяснява. Сигурно е било така, но аз не разбирах нищо от обясненията, предполагам поради изначалния ми отказ да имам каквото и да било общо с математиката.
Маря влизаше в час с неизменната си усмивка и започваше да чертае нещо по дъската, след това с интонация, все едно, че разказва приказка, сипеше всякакви теореми, леми, аксиоми и формули, смисълът на чието усвояване тотално ми убягваше.
Много години по-късно, на едно голямо и шумно събиране, сред всеобщото веселие се впуснах да развивам теорията си за безсмислието на тангенса и котангенса (думи, които помня единствено заради облекчението, че никога повече няма да се срещна с тях, освен, може би, в кръстословиците). Но един от гостите каза, че никак не съм била права да им се подигравам, те били страшно важни, защото изразявали пространствени отношения и без тях корабостроителите (примерно) биха били загубени. Не исках да влизам в спор, но и не промених мнението си за тяхната неуместност в учебната програма. Факт е обаче, че бяха в учебника и трябваше да ги зазубрям по някакъв начин. И макар че успявах криво-ляво да наизустя и възпроизведа теоретичната част, то задачите бяха катастрофа. Така че много често отивах на училище без домашно.
И тогава открих сладката лекота на преписването. Установих, че двамата души, които винаги имат домашно по математика, са Владо и Верчето. И двамата великодушно предоставяха тетрадките си, така че в междучасията преди математиката на техните чинове се струпваше по една групичка преписващи. И двамата бяха винаги готови да дават обяснения на този, който ги поиска, но аз никога не исках, и без това нямаше да разбера нищо. За мен беше достатъчно в тетрадката ми да има нещо написано и в края му да се мъдри верен отговор.
Когато ни предстоеше класно, отивах при една приятелка от математическата гимназия, която ми решаваше задачите от учебника, а аз наизустявах каквото успея. Докато решаваше задачите, тя си говореше: „Тук за по-лесно ще направим едно допълнително построение…” Недоумявах какво му беше по-лесното на допълнителното построение, след като тя от един гол триъгълник успяваше да начертае цяла гора от всякакви други фигури, които се припокриваха така, че накрая от първоначалния нещастен триъгълник не се виждаше нищо. Аз я слушах и кимах, но нищо не разбирах.
Трябва да кажа, че и до днес продължавам да сънувам как ни предстои час по математика, а аз нямам домашно. Или че учебната година свършва, а аз нямам оценка и, още по-кошмарно, изобщо не съм учила, а ще ме изпитват. Хубавото е, че тези сънища стават все по-редки.
В целия този кошмар пропуснах да разбера на какво се дължи позитивната слава на Маря. Но допускам, че и тя много бързо е разбрала ограничения ми капацитет, защото винаги ме изпитваше на лесни неща, така че връзвах измъчени петици и се радвах на страхотния си късмет.
Не е редно
Друга колоритна личност в девети клас беше другарката Ралчева по физика. Нейната фраза, която всички повтаряхме до безкрай, защото ни се струваше много смешна, беше: „Не е редно”. Когато изричаше поредното „Не е редно”, Ралчева имаше навик да слага ръка на шията си. Винаги влизаше в час с две тетрадки. В едната си беше написала предварително кого ще изпитва, с варианти „А” и „Б”, така че ако вариант „А” отсъства, да го замести с вариант „Б”. В другата тетрадка бяха написани решенията на задачите след уроците.
Имахме специални часове за решаване на задачи, които на практика бяха едно голямо нищоправене. Ралчева даваше задачите, след което сядаше на стола зад катедрата, а ние се скатавахме по чиновете и тихичко се занимавахме с кой каквото намери за добре. Не правехме дори и опит да решаваме задачите. Те и без това бяха много трудни.
След като минеше времето, което според тетрадката на Ралчева се полагаше за решаване на задачата, тя питаше кой иска да излезе на дъската и да напише решението. Всички мълчаха и гледаха надолу, само Владо вдигаше ръка, на което всъщност ние разчитахме, и той никога не ни предаде.
Ралчева казваше:
– Владимире, излез на дъската и реши задачата.
Задачите бяха свързани със страшно много писане, така че Владо изписваше цялата дъска. Накрая казваше: „Готов съм”, оставяше тебешира и изтриваше ръцете си една в друга.
Следваше неизменният, безкрайно забавен за нас ритуал:
Ралчева:
– Владимире, обясни сега как реши задачата.
И Владо започваше по неговия спокоен и методичен начин да обяснява стъпките на решението, като движеше пръст по дъската, за да онагледи процеса. Някъде на втория ред от изписаното Ралчева казваше:
– Чакай, чакай, това откъде го получи?
Владо се връщаше един ред нагоре и обясняваше още по-подробно. Ралчева сбръчкваше чело, поглеждаше в тетрадката си и казваше:
– Аз тук съм го направила по друг начин… – след което продължаваше да сравнява написаното в тетрадката с написаното на дъската. Стигаше до последния ред от Владовото решение и казваше – Ама ти си получил верния отговор!
Никой от нас не се съмняваше, че Владо е получил верния отговор, но Ралчева продължаваше да се чуди на глас:
– И как така си получил верния отговор, като аз съм решила задачата по друг начин?
Владо понечваше да обясни как е получил верния отговор, но тук обикновено тя поглеждаше часовника си, виждаше, че времето е напреднало, и казваше:
– Аз сега ще си препиша твоето решение и довечера ще питам мъжа си. (За когото някой беше казал, че също бил преподавател по физика в Морско училище. В коридорите дори витаеха слухове, че решенията на задачите от тетрадката на Ралчева били негови, но за това, естествено, нямахме никакви доказателства.)
На следващия час по физика първите думи на Ралчева винаги бяха:
– Владимире, питах мъжа си и той каза, че начинът ти е верен.
А ние се подхилвахме.
Откриватели на планети и топчета
Много години по-късно една съученичка срещнала случайно Ралчева на улицата, спрели се и се заговорили. В този разговор Ралчева споделила, че много била мечтала да се занимава с астрономия, но ето, така се получило, че станала гимназиална учителка.
В тази връзка се сещам за следната случка: Учехме астрономия и Ралчева беше дала на различни ученици да подготвят доклади за Слънчевата система. В единия от другите класове докладчикът станал да говори и за откриватели на планетите съобщил имената на Кийт Ричардс, Мик Джагър, Джон Ленън, Джон Лорд и т.н. Тази случка се разказваше с много смях из коридорите, защото Ралчева „така и не се усетила”. Това едва ли е вярно, след като е искала да се занимава с астрономия. Но тя беше наистина добра жена и допускам, че просто си е премълчала.
В нейните часове установих, че физиката, за мое безкрайно недоумение, работи много с топчета, които постоянно се пускаха отнякъде или се подхвърляха нанякъде, и изобщо бяха във всеки един урок (и в любимата ми ситуация на тяло, хвърлено под произволен ъгъл спрямо хоризонта). И отново трябваше да минат много години и аз случайно да срещна един физик, който да ми каже, че топчето (т.е. сферата) било идеалното тяло, подходящо за всякакви теоретични случаи, и затова физиката толкова много го обичала.
Каквото там бил искал да каже авторът
Девети клас ни срещна и с другарката Аврамова и теорията на литературата. Другарката Аврамова беше дребна жена с тих глас и строго излъчване, и някак си дисциплината при нея се подразбираше. Макар че никога не повишаваше тон, в нейните часове цареше едва ли не гробовна тишина, до голяма степен, предполагам и поради непонятността на литературно-критическата материя.
Още в първия час другарката Аврамова зададе в упор въпроса: „Защо трябва да се четат литературни произведения?” Спонтанният ми мислен отговор беше, че те трябва да се четат за удоволствие – единствения начин, по който бях чела дотогава – излегната на леглото в моята стая, с книга в едната ръка и нещо за похапване в другата. Добре, че не го казах. Правилният отговор бил, че те трябва да се четат, заради… това, което е популярно като почти вицовото изречение „каквото е искал да каже авторът”. А търсенето на това, какво е искал да каже авторът, се оказа задание много трудно под строгия поглед на другарката Аврамова, който сковаваше всякакъв опит за хумористични импровизации. Ние нямахме никаква теоретична подготовка, дори и не подозирахме, че ни е нужна, за да подходим правилно към литературното произведение. Смятахме, че за литературния анализ е необходимо само „да ти идва отвътре” и да си многословен. Но, дали защото е съзирала нашата безпомощност или защото така е било предвидено по програма, другарката Аврамова се заемаше с тънкостите на литературния анализ. В тези редки лекторски часове тя сядаше зад катедрата, оставяше очилата си върху дневника и говореше много увлекателно – от думите й оживяваха светове, а анализите й бяха стройни и изчистени от всякакво празнословие. Аз си водех записки (за пръв път през живота), така че след няколко нейни разбора алгоритъмът на анализа се очерта от ясен по-ясен и през следващите учебни години никога не ме подведе. Може би заради тази подреденост, която изкристализира от първоначалния хаос на думите, и от която се оформиха понятни герои, теми и авторски прийоми, литературата ми стана любим предмет и аз започнах да „вземам участие” в часовете на другарката Аврамова. За безкрайно мое разочарование, тя нито веднъж не похвали усърдието ми.
Не знам защо, но понякога си мислех, че и другарката Аврамова, подобно на другарката Ралчева, е имала друга представа за бъдещето си, която така е останала неосъществена. Макар че никога не излизаше иззад хладната стена на авторитета и не споделяше с нас неща от личния си живот, както това нерядко правеха другите учители, понякога си я представях в литературен кръг от вдъхновени млади поетеси, насядали благоговейно около достолепен литературен гуру, който в мислите ми винаги вземаше образа на д-р Кръстев от снимките на кръга „Мисъл”. Сигурно е пишела стихове в тънка ученическа тетрадка с равния си и дребен почерк. А може да е била и муза на гуруто и той често да й е говорел колко е тя талантлива и как я очаква бляскаво бъдеще на поетеса. А после нещо се е случило и животът й се е преобърнал. Но това са само фантазии. С нас Аврамова беше единствено и само преподавател по литература и никога не излезе от тази си роля.
Владо си спомня ето това:
„Аврамова веднъж каза, че се срещнала със старите си съученици. Между тях бил и Йордан Марчинков (съпругът на Стефка Берова). Аврамова каза: „Той стана човек, а аз…”, захлупи устата си и излезе от час.”
Някои развиващи се африкански и азиатски народи
В учебната програма беше романът „Майка” на Максим Горки, произведение по подразбиране скучно и безинтересно. Аврамова му направи, както винаги, обстоен и прилежен анализ, който обаче остави някак си впечатлението, че „Майка” не е особено значим текст. Накрая тя попита: „И защо, все пак, това произведение е важно?” Някой каза, че то може евентуално да бъде ценно за някои развиващи се африкански и азиатски народи, на които Народна Република България оказва подкрепа за отърсване от тежкото им колониално минало. В този момент звънецът би, Аврамова си излезе без да коментира, а ние продължихме да импровизираме по темата за африканските и азиатски народи.
Сред всеобщия кикот Галя каза:
– Не се смейте, заради този роман хората някога са лежали в затворите!
Последва нов смях, този път заради сериозността на Галя. Мисля, че покойният й баща е имал някаква връзка с антифашистката съпротива и тя наистина вярваше в чистотата на комунистическия идеал.
С това приключи темата за романа „Майка”, но си мисля, че въпросът на другарката Аврамова трябваше да получи официален авторитетен отговор. Макар че този роман днес тъне в забрава, за мен той е безотказната жанрова матрица на социалистическия реализъм. Разбира се, по него време никой не би посмял да нарече социалистическия реализъм „жанр” – понятие, свързвано с лековатите криминалета, които ние с такова опиянение поглъщахме. Но създаването на завършен жанр, а още повече на текст, който да го илюстрира и служи като съвършен генератор на сюжети, теми и герои, е творчески акт от изключителна рядкост. Аз поне се сещам само за Оскар Уайлд и „Портретът на Дориан Грей”. Но това са много по-късни мисли. В училище никой не противоречеше на другарката Аврамова, освен може би Любен, и то само понякога.
Във връзка с другарката Аврамова, Любен и литературата, не мога да не разкажа ето тази (смешна) случка:
Учехме „Ад” от Данте, където авторът се разхожда из различните кръгове на Преизподнята, разказва страшни случки и сипе поучителни коментари. Дали защото беше сигурна, че малцина са чели произведението или защото така е било по програма, но преди да пристъпим към разглеждането на поредния кръг, другарката Аврамова караше някого от нас да преразкаже накратко какво се случва в него. И така, кръг след кръг, стигнахме до кръга на прелюбодейците.
В него централно място заемат два персонажа – Паоло и Франческа. Паоло бил брат на съпруга на Франческа, но родството не им попречило да се влюбят един в друг. Те търсели поводи да се срещат и да прекарват време заедно. Съвместното четене на книги им се сторило най-благовидно. Но литературните им занимания от един момент нататък преминали в други, не толкова интелектуални. Поради което и се озовали в ада.
Другарката Аврамова накара Любен да преразкаже тази глава. Той се надигна от мястото си на последния чин и започна с буботещия си глас:
„Паоло и Франческа се събирали заедно да четат. И както си четели … (тук той млъкна, усещаше се как търси по-деликатни думи)… извършили един грях”.
Всички избухнахме в смях, като комизмът на ситуацията се подсилваше от факта, че самият Любен явно не разбираше какво толкова смешно е казал и стоеше до чина си със сериозна физиономия.
Владо доразказва:
„Аврамова отива в ъгъла, обръща се с гръб и раменете й се тресат в беззвучен смях. Любо продължава да ги каканиже все такива. Когато той свършва, тя се обръща зачервена и казва: “Ох, момче, откога не се бях смяла така!”.
Превод за шал и завод за манометри
В девети клас тръгнахме на производствена практика в завода за манометри „Черно море”. Но в деня преди практиката по телефона ми се обади Павла и ми каза, че вместо в завода, на другия ден да отида в МЕИ-то (сегашния Технически университет), където да намеря стая еди-коя-си, в която щял да ме чака доцент еди-кой-си, който щял да ми даде нещо за превод и аз, вместо да ходя да сглобявам манометри, ще превеждам в къщи. „Предполагам, – добави Павла, – че това ще ви е по-приятно”.
На другия ден намерих доцента и той ми даде свитък ситно напечатани листи, които трябваше да преведа за една седмица. Отнесох ги в къщи и седнах… Текстът беше за монитори и прагове. И макар че звучеше просто и разбираемо, преводът му се оказа занимание трудно и времеемко. Трябваше да проверявам значението на всяка втора дума и скоро започнах да се досещам, че общата лексика от академичния речник – единствения, който имах, в случая е почти безполезна. По цял ден прехвърлях страници в търсене на адекватно значение, пишех, задрасквах и пак пишех, и поне веднъж на ден се отчайвах, че никак не напредвам, но в крайна сметка в уречения ден, в девет часа сутринта, занесох на доцента дванайсет карирани листа, преписани на чисто с най-прилежния ми почерк. Положих огромно усилие и на моменти дори съжалявах, че не съм на практиката в завода. Но от друга страна ми се вдигна самочувствието, че от целия клас Павла е избрала точно мен, и след всичките ми минали терзания за слабото ми представяне по английски, приемах този избор за много висока оценка.
Другото много приятно нещо и голяма изненада беше, че доцентът ми плати за превода. С десетте лева, които той ми даде, отидох в магазин „Валентина” на „Ленин” – най-скъпият в града и символ на качество и лукс. Установих, че парите ще ми стигнат само за един вълнен шал – бледосив и плътно тъкан, който купих след един напрегнат сеанс на общуване с продавачката. За пръв път си купувах самостоятелно нещо и то в магазин със статут на място, откъдето пазаруват само съпруги на моряци и партийни функционери. Повечето неща бяха сгънати на рафтовете зад гърба на продавачката и нямах идея какво представляват. Тя стоеше зад щанда надменна и неуслужлива, а на мен ми беше неудобно да искам да ми ги показва едно по едно.
След това се присъединих към практиката.
Завод „Черно море” беше точно на срещуположния край на града и дотам се пътуваше с автобус № 15. Дотогава бях пътувала с автобуса само в обратната посока, към гимназията, и то само за последните две спирки по линията, когато в автобуса оставаха само ученици. Пътуването към завода беше нов свят, за който не бях и подозирала, че съществува.
Практиката започваше много рано — в завода трябваше да сме в 7 сутринта, така че заставах на спирката към шест и половина. В спомените ми тези сутрини са винаги тъмни, аз бързам към спирката в зимния студ и заставам в навалица от чакащи мъже. Автобусът пристига препълнен, на нашата спирка се натъпква още повече, отвсякъде ме притискат рамене и вдигнати яки, от които мирише на цигари. Много от хората се познаваха и си говореха на висок глас през главата ми.
Понякога имах късмет да се добера до прозореца, правех кръгче на изпотеното стъкло и гледах навън. Пейзажът беше низ от блокове в непознати квартали и светещи в тъмното лампи. После идваше затворът. Знаех кога наближава и все си казвах, че няма да гледам натам, но винаги гледах. Сградата на затвора беше сред малко поле, на всеки ъгъл имаше вишка и на силната светлина от прожекторите, които обточваха стените, се виждаха всички зъбчета на няколкото реда бодлива тел, опъната над жълтия зид. После автобусът продължаваше към следващия квартал, а аз се чудех как се чувстват хората, които живеят в съседните блокове.
Самият завод също беше изненада за мен. Дотогава бях свързвала думата „завод” с димящи комини, сажди, мръсотия и адски шум, сред който се движат омазани в масло потни мъже. Завод „Черно море” нямаше нищо общо с тази ми представа. Беше тих, нямаше комин, но имаше два цеха – „Механичен” и „Монтажен”. Ние бяхме в монтажния. Там на малки масички седяха жени с бели престилки и с малки отвертчици сглобяваха дребни частици. На нас ни раздадоха светлосини престилки и ни настаниха по двама на масичка, където се заемахме със завиване на винтчета. В десет часа идваше една жена, всички ставаха от столовете си, включително и ние, и правехме производствена гимнастика. На нас не ни беше кой знае колко необходима, защото предимно сновяхме между масите, за да си говорим, докато дойде обяд и стане време да си тръгнем, но жените, които почти не ставаха от местата си, защото работеха за норма, се радваха на това десетминутно разнообразие.
Гръцка музика в черна „Волга”
В този цех Камелия откри своя бивша съседка. Казваше се Елени, беше гъркиня и ни покани на гости. Живееше до гарата, над закусвалня „Кронщад”. Спомням си, че в хола й имаше стъклена ваза и в нея изкуствена клонка с есенни липови листа. Имитацията беше толкова добра, че изглеждаше като истинска и жълтото беше много красиво. Явно беше донесена от чужбина, защото тук подвизаващите се изкуствени цветя бяха предимно рози в мътни нереални цветове и толкова грубо отлети, че отдалеч им личеше колко са пластмасови. И, разбира се, минаваха за ужасна безвкусица. Дойде сестрата на Елени – Мелина, и трите с Камелия си говориха за стари познати до доста късно. След това Мелина ни закара до „Чайка” – нашия квартал, с черната си „Волга” с еленче на капака. Докато караше слушаше сиртаки от касетка и си припяваше със записа. Тогава гръцката музика още не беше обвеяна с по-късната си екзотична слава и се приемаше за нещо с кръчмарски привкус. Но в тази тъмна кола, която се носеше по почти неузнаваемия в мрака булевард „Червеноармейски”, тя звучеше съвсем естествено, като полъх от далечен и примамлив свят.
Последно за тази „производствена практика” и автобус № 15
Владо си спомня:
„Йорданов беше участвал в „100 минути на зрителя” и беше казал, че няма смисъл да ни пращат в завод „Черно море”, понеже никой от гимназията не става работник, а един тъп гьон (зам. министър) му отговори в стила и духа на марксизма колко не е прав.”
По повод автобус № 15 се сетих за нещо:
Веднъж Елена си забравила чантата в автобуса. Усетила, че нещо й липсва едва след като стигнала до училище, затова се върнала на спирката, но автобусът вече бил заминал. Така че Елена трябвало да изчака следващия автобус, с който да отиде до другия край на линията, където да си потърси чантата в „забравени вещи” при диспечерката. Автобусът се движеше на интервал от 20 минути, и то ако си спазва разписанието, освен това обслужваше най-дългата линия – от единия край на града до другия, като при това криволичеше из кварталите и спирките му бяха много начесто; така че преходът беше доста дълъг. Но понеже Елена нямала друг избор (освен това в чантата й била заетата от училищната библиотека „Илиада”), тя изчакала 20-те минути, качила се на автобуса, стигнала до другия край на града, намерила диспечерката, но явно шофьорът не бил видял забравената чанта, защото в диспечерската будка нямало никаква забравена вещ. Но, успокоила я диспечерката, шофьорът може да е видял чантата по обратния маршрут и да я е оставил в другия край на линията. Така че Елена пак чакала 20 минути, пак прекосила целия град с всичките спирки, намерила другата диспечерка, но и при нея нямало забравена чанта. Елена, няма как, пак чакала 20 минути, пак се качила на автобуса, пак при срещуположната диспечерка и там вече, късмет, чантата стояла в „забравените вещи”. Така че Елена (пак 20 минути, пак прекосяване на целия град) можела да дойде на училище. Но понеже съобразила, че докато преследвала чантата си е пропуснала часове (което значи неизвинени отсъствия), помолила диспечерката за извинителна бележка. И така, Елена пристигна в училище, вече с чанта и спасената училищна „Илиада”, точно навреме за шестия и последен час, и показа следната бележка:
„Ученичката Елена беше при нас да си търси чантата.
Подпис – диспечерката”
Какаов ликьор
Дойде краят на учебната година с традиционната екскурзия, която Калоянова и Маря, които бяха приятелки, бяха организирали само за техните два класа – в Родопите. Сутринта слязохме в Пловдив от нощния влак и се разхождаме по главната улица. Обсъждахме дали да не гледаме „Една нощ в операта” от 10 часá, но се отказахме. Влязохме в една рано отворила бакалия и, водени от чувството за свобода и волност, защото учебната година беше свършила, а родителите ни бяха далече, си купихме бутилка какаов ликьор. Следобеда, изтегнати на леглата в почивната станция, където ни бяха настанили, решихме да пием ликьора Понеже нямаше чаши си подавахме бутилката (някоя я нарече „шишичката”), но питието не ни допадна. Накрая го изоставихме в един ъгъл в банята.
Иначе комай единственото занимание на това място беше федербалът. Но понеже беше само един, се редувахме да играем на една поляна. Калоянова и Маря през цялото време си говореха и ни се радваха отстрани.
Китка вместо тенекиена свирка
Дойде време за лятната бригада. Говореше се, че ще сме отново „бригада КАТ” и въпреки всеобщото мнение, че това е голям късмет, аз изобщо не бях във възторг от перспективата да вися по кръстовищата и отново да надувам тенекиената свирка. И тогава се чу, че ще има бригада „в Китка”, каквото и да значеше това, и аз моментално се отделих натам заедно с Камелия и още няколко момичета.
Китка се оказа малко село на двайсетина километра от Варна, в едно отклонение по пътя за Бургас и сякаш забравено от света. Автобусът ни стовари пред училището и ние, около петдесетина момчета и момичета, се настанихме в училищните стаи, преобразувани в спални. Тоалетните бяха в края на двора – две кабинки за цялата бригада, обилно наръсени с хлорна вар, а зад тях започваха царевични ниви.
Сутрин автобусите ни откарваха в прасковените градини, идваше една лелка, късаше праскова от най-близкото дърво и ни обясняваше кои точно праскови да берем – сортовете се казваха „Ред хейвън” и „Мери голд”. Градините бяха огромни, а прасковите бяха навсякъде около нас и колкото и да беряхме, по дърветата оставаха още и още, които така си презряваха и тупваха на земята, където оставаха да гният. Никога през живота си, нито преди, нито след тази бригада, не съм виждала толкова много праскови.
В десет часа ни носеха закуски и ние сядахме на обърнатите щайги под някое прасковено дърво или направо на тревата, ядяхме кифли и праскови, и си говорехме докато автобусите дойдат да ни приберат за обяд. С което работният ни ден приключваше.
Веднъж седяхме така група момичета и стана дума за секс. Разговорът започна от това, че преди бригадата някои от тях били в Гданск, където имахме побратимена гимназия, и там гледали „Любовна история”. Филмът бил много тъжен и те плакали. После разговорът се пренесе към… да кажем по-конкретните прояви на любовното чувство, и едно от момичетата разказа какво на практика представлявал сексът и как го правела братовчедка й със съпруга си. Казаното от нея ми прозвуча страшно вулгарно и си казах, че, ако това е сексът, то аз не го искам. Макар че и досега помня точните й думи, няма да ги напиша тук, защото ми е неудобно.
Любовни филми и селска баня
Тогава темата за секса беше табу и за акта се говореше само с деликатни недомлъвки или с мръсни вицове. Както пишеше някъде, „най-близкото онагледяване на секса бяха схематичните рисунки на женски крака върху опаковките на чорапогащите”. Във филмите имаше най-много по някоя целувка, при която устните на главния герой и героиня едва се докосваха, след което камерата се отдалечаваше към синьо небе под съпровода на романтично цигулково соло. А в литературата най-близкото до еротика беше Яворовото „Душата ми е стон, душата ми е зов”, или пък една сцена от романа „В навечерието”, за която Аврамова леко иронично беше казала, че няма какво да я обсъждаме, тя била сигурна, че всички сме я прочели много внимателно. А всъщност, във въпросната сцена главният герой (Инсаров) само казва на главната героиня (Елена) нещо от рода на „Ако не си тръгнеш сега (от моята стая) не отговарям за себе си”. Но тя не си тръгва, а продължението е оставено на читателя. Така че на този целомъдрен фон разказът „как се прави секс” ми подейства шокиращо и, както вече казах — отблъскващо.
Впоследствие гледах „Любовна история” в кино „Култура” със скърцащите дървени столове. Копието беше лошо, с отровнозелени нюанси по лицата и, може би заради нагласата, че ще видя нещо изключително, не бях впечатлена. Повече ми хареса друг филм, който гледах същото лято – „Особен урок”, отново по любовната тема. Основната причина да го гледам беше, че при първото му даване по кината – бях около осем годишна – той беше обявен с надпис „забранен за деца” и нашите, съответно, отидоха на кино без мен.
В бригадата имаше едно момче от Електротехникума. Той свиреше на китара и надвечер всички сядахме на стълбите пред училището или на тревясалото игрище пред клозетите и той пееше. Песните му бяха съвсем различни от тези, което ние знаехме.
Според спомена на Владо:
„Колкото до Марчела, тя пееше някаква песен с текст:
„Тази нощ остави ме сама,
сам-сама във мрака на нощта,
циганино мой, ела, ела…
Знам, ще сгрееш моето сърце,
сам-само във бурното море
…
Сбогом, мили Мустафа!”
Тази песен беше от репертоара на момчето от електротехникума.
Веднъж на няколко дни ни водеха в селската баня. Тя беше в центъра, на малко площадче, по което винаги се разхождаха патици и кокошки, и делеше една сграда с кметството, пощата, лекарския кабинет и пожарната. Отваряха я специално заради нас и, съответно, ни топлеха вода. Представляваше квадратно помещение с каменни ванички покрай стените – „курни”, от които гребяхме вода с дълбоки пластмасови чинии – „тасове”. Ходехме на смени – първо момичетата, после момчетата, защото имаше само едно отделение.
Всяка нощ на входа на училището се даваха дежурства от дневални, вероятно като имитация на казармена дисциплина. Дойде и нашият ред с Камелия. Седнахме отвън на столове, взети от столовата. Беше непрогледен мрак и много студено (дотогава не бяхме подозирали, че летните нощи на открито са студени), затова се качихме в спалнята за одеяла. Беше и толкова тихо, че не смеехме да си приказваме, защото ни се струваше, че гласовете ни кънтят и се чуват в цялата сграда. Най-вероятно сме задрямали на поста си, увити като пъшкули в одеялата, защото следващият ми спомен е за просветляващо небе и чуруликащи врабци.
Финал с банани
Камелия свиреше в цигулковия оркестър към Музикалното училище и през лятото отиде на музикален фестивал във Финландия, страна съвсем непозната (знаех само, че столицата й е Хелзинки). Естествено, върна се препълнена с впечатления. Фестивалът се провеждал в един малък град – Оулу, а музикантите спели съседното, още по-малко градче – Лиминка. Трудно ми беше да асимилирам тази информация поради факта, че тогава тук нещата се случваха само в големите градове и, най-вече, в столицата. А тя ми говореше за „градчета”, в които свирят симфонични оркестри и се организират фестивали. Бях истински объркана.
На масата в дома, където спяла, постоянно стояла купа с банани. Беше лято, а тук бананът се явяваше само около Нова година, сдобиването с него ставаше само с чакане на изнурителни опашки, на човек се продаваха не повече от килограм-два (за да стигнат за повече хора) и, естествено, бананите бяха много специален плод, който се даваше пестеливо само на децата. А във Финландия синът на семейството можел да си взема банани, когато си поиска, само че той не го правел, защото не му се ядели. А ние не можехме да повярваме, че някъде може да има банани в изобилие, които да си стоят ей-така.
