На 5 май 2019 година се навършват 100 години от рождението на големия български диригент Руслан Райчев. Втората част от интервюто проследява неговата впечатляваща международна кариера и спектаклите, реализирани на сцената на Софийската национална опера. Текстът е част от предстоящото издание, посветено на дейността на Руслан Райчев.

Румяна Каракостова: А как работеше, по-скоро как се подготвяше за диригентската си работа? Това също е една малка тайна, защото никой не е виждал как Маестрото се е подготвял вкъщи. В театъра винаги идваше абсолютно готов – още от първата репетиция с певците или с оркестъра.

Петър Райчев: Обикновено използваше летните месеци за подготовка – като по-спокоен период, тъй като по време на сезона натоварването е огромно. Преглеждаше си всички заглавия за сезона, независимо дали премиерата е през септември, през януари или през май. Сяда, чете си партитурата, нещо си пише, нещо си маха с ръка, нещо си тананика… И в такъв момент не се и опитвай да му говориш, изобщо няма да те чуе! Искам да кажа, пак е някъде, в медитация…

Р. К. Винаги ли се е готвил само с партитура – по вътрешен слух, без да си помага със запис или с инструмент?

П. Р. Да, работеше изключително само по слух. Съвсем отговорно мога да заявя, че той не обичаше предварително да слуша или да гледа записи… Дали за да не се влияе, дали защото просто не му е нужно – не знам. По-скоро второто. Много рядко можеше да прибегне до това да чуе или види някакъв запис – само ако е предстояло да прави някое наистина много рядко изпълнявано произведение – дали симфония, дали оперно заглавие… Веднъж ме беше помолил да му намеря един компактдиск, за да си припомни „Римски пинии“ на Респиги, беше го дирижирал, но много отдавна… Намерих му го, но той така и не го слуша…

Р. К. Попитах те как работи, защото това е въпрос и на школа. В един наш разговор, когато му зададох въпроса какво и как е учил като асистент на Карл Бьом, той сподели (предавам по спомен): „Бьом ме викаше в корепетиционната, когато работеше с певците или на репетиции с оркестъра, караше ме да ги следя и да си водя бележки за всичко… Никога не съм имал индивидуални часове – да седнем и да обсъждаме как се дирижира някаква творба… Той просто ми казваше: „Прегледай си партитурата и ела на репетиция.“ Но ако можехме да надникнем малко повече в самия процес на това практическо обучение, вероятно бихме могли да възстановим макар и условно метода на работа на самия Бьом. Неслучайно в повечето от интервютата си Руслан Райчев подчертава: „Аз съм немски възпитаник“ и смяташе немската диригентска школа за една от най-силните и най- представителните за музикалната култура на ХІХ и ХХ век. Той имаше това убеждение.

П. Р. Да, да. Но мисля, че в това „немски възпитаник“ той влагаше колкото смисъла на школа (немската диригентска школа е школа на събрания, пестеливия жест), толкова и смисъла на вътрешната самодисциплина. Т.е., винаги да си подготвен, да си точен, да си подреден и изряден във всичко.

Р. К. Е, разбираемо е, защото е завършил „Дойче Шуле“, а като дете е възпитаван и от немска гувернантка…

П. Р. Големи главоболия ѝ е създавал, между другото, защото е бил бая палавичък…

Р. К. Връщам се пак на начина му на работа – Руслан Райчев беше известен и като отличен пианист. Но за да поддържаш пианистичната си техника, все пак е нужно поне от време на време да пресвирваш някакъв репертоар, различен от този, който дирижираш…

П. Р. Не, той рядко свиреше. Но, независимо че можеше дълго време да не седне на пианото, когато се наложеше да акомпанира на някой певец – сядаше и го правеше без проблем.

Р. К. Това е любопитното! Защото той винаги казваше, че обича да акомпанира и на диригентските часове с певците често сам си беше корепетитор.

Карл Бьом, източник https://pastdaily.com

П. Р. Да не забравяме, че освен дирижиране във Виенската консерватория, е учил и пиано в класа на Емил Зауер. А за да си корепетитор във Виенската опера и „дясна ръка“ на Карл Бьом, ти наистина трябва да си пианист от класа. Искам да кажа, че после, и да не си сядал от година-две на пианото, пак ще можеш да свириш достатъчно добре. Разбира се, съвсем друго е, ако си концертиращ пианист, но като акомпанятор, той наистина нямаше никакви проблеми… Ако имаше да изработи индивидуално партия с някой певец, той просто сядаше и акомпанираше с всички динамични нюанси. Много се зарадвах между другото, че намерих в семейния фотоархив една снимка от 60-те години как акомпанира на пианото на Юлия Винер. Снимката е поместена в тази книга.

Р. К. И съвършено непозната партитура ли учеше по слух?

П. Р. Да, но ако е някое – подчертавам, много рядко изпълнявано произведение, можеше да чуе и запис. Но ще го чуе веднъж и финито… А-а, спомням си „Война и мир“! – Бая ни измъчи онова лято да я слушаме вкъщи…

Р. К. Говорим за емблематичната постановка на Покровски в Софийска опера от 1986, която после стана събитие в Париж и в Италия…

П. Р. Да, това беше един „критичен момент“ за всички вкъщи, защото Руслан беше намерил някакъв запис и го пускаше на касетофона, като непрекъснато повтаряше, че музиката на Прокофиев е гениална. Всъщност, тогава той правеше нещо, което почти никога не беше правил – да седи и с часове наред да слуша опера на запис. И не защото не я познаваше, а защото му харесваше! Но за нас си беше направо изпитание, тъй като ние чувахме само отделни, откъслечни фрагменти от музиката – когато звучеше по-силно или когато минавахме през стаята и ни се виждаше направо ужасна. Но когато отидохме на премиерата, трябва да ти кажа, че всички бяхме потресени. Изненадата при публиката, която я чуваше за първи път – добре, но нашата изненада, на семейството беше двойно по-голяма, защото тръгнахме за премиерата с една много скептична представа за тази музика… Това беше между другото и един от първите спектакли в операта, които вървяха с един антракт, макар че цялата опера беше 13 картини и траеше близо четири часа и половина. Само първата част беше два часа и половина, и когато свърши, направо не повярвахме колко време е минало. Но това беше Покровски, който така гениално беше решил спектакъла, че изобщо не се усещаха промените и не се губеше сценично време. Певческият ансамбъл беше от 28 солисти – и всичките на ниво! Днес ще се съберат може би едва половината от тях – не подценявам никого, но искам да кажа, че тогава операта разполагаше с 28 топ-солисти. И спектакълът звучеше невероятно!

Р. К. Помниш ли някога Маестрото да е поемал рискове в репертоарно отношение, като главен художествен ръководител или главен диригент на Софийска опера?

П. Р. Може би със същата тази „Война и мир“. Той отлично знаеше, че това е голямо предизвикателство и за ансамбъла, и за публиката. Но в момента, в който е казал „да“ на това заглавие, той вече е знаел точно кой какво ще пее.

Р. К. Тоест, не може да става и дума за авантюра?

П. Р. Тя по-скоро беше в самата творба и по точно – в проблема за „смилането“ ѝ от публиката. Същевременно тежка за оркестъра. За певците – е, има и по-тежки роли, но като ансамбъл – изключително тежка!

Р. К. Да, особено хоровете, но и мизансценът беше сложен… А защо Руслан Райчев се разбираше толкова добре с Покровски?

П. Р. Защото и Покровски беше „немски възпитаник“, независимо че не е завършил в Германия: беше също така подреден, точен и непреклонен в изискванията си към изпълнителите – когато работеше, муха да бръмне в салона се чуваше… По същия начин и когато Руслан застанеше на пулта, настъпваше абсолютна тишина. Те и двамата бяха емблематични личности за оперната сцена – и това не е само мое лично мнение.

Р. К. Прави впечатление, че репертоарната политика на оперните театри, ръководени от Руслан Райчев – и тук, и в чужбина, винаги е била пунктуално премислена. Очевидно, ако той не е залагал на предварителна и точна стратегия за това: кои заглавия и с кого ще ги реализира, едва ли е можел да разчита на такива бързи и убедителни резултати.

П. Р. В това отношение той е придобил изключителен опит още по време на следването си във Виена, където си е изградил и стабилни критерии за стойностните музикални творби, и преди всичко – за големите класически образци, изпълнявани от най-големи майстори на пулта и от елитни симфонични оркестри или блестящи оперни гласове… А същевременно, още от самото начало на диригентската си кариера, винаги е искал да прави нови и нови заглавия… И реално няма стойностна партитура – от репертоара на световните оперни театри и филхармонии, която той да не е дирижирал. Дали е немска, италианска, скандинавска, френска, руска или българска музика, дали е славянска или американска творба, сред тях и по-трудно „смилаеми“ (като Малер, Хиндемит, Берг, Барбър), ако е преценил, че партитурата е стойностна – не се е колебал да я дирижира. А специално за българската музика, той е изпълнявал много български автори, но не всичко е приемал да дирижира… Имаше си своя желязна философия: „И Верди има слаби опери.“ – и тях, естествено, не ги е дирижирал, защото те просто не са устояли на времето. Но почти винаги в програмите си за чужбина е включвал българско заглавие. По този начин е популяризирал България и българските музиканти, да не говорим за българските певци – които са специална тема в неговата творческа биография.

Р. К. Имаш ли по-конкретни впечатления как е подготвял репертоара на Софийска опера, който за определени периоди също носеше неговия щемпъл?

П. Р. Сядайки да прави репертоарния план, той винаги най-напред си е давал ясна сметка има ли певци за новите заглавия или – ако много държи да направи определено заглавие, откъде може да намери липсващите гласове. Примерно, и при двата си мандата като директор в Софийската опера, не е имало сезон да не каже – „Много ми се иска да направя „Отело“ – но ми трябва изпълнител за Отело!“ И когато се появи Марин Илиев в Бургас, той буквално тържествуваше: „Най-после! Ето го Отело и за Софийска опера!“ – Давам го като един показателен пример. Всеки човек се ражда във времето, когато трябва да се роди. А Руслан е имал щастието да се роди в една епоха, когато имахме невероятни певци, невероятни музиканти – можеха да се комплектуват не един или два, а цели три равностойни изпълнителски състави! Затова е и напълно разбираемо, че тогава, всяка вечер, още от бул. „Руски“ са питали за повече билети… Да, той е живял във времето си и е стоял на едно изключително високо стъпало…

Р. К. А откъде идва според теб пристрастието на Руслан Райчев към руската класика? Може би известна роля за това изиграва майка му, която е украинка и най-вече баща му – легендарният Петър Райчев (на когото си кръстен), завършил оперно пеене в Москва?

П. Р. По всяка вероятност това не е без значение, но преди всичко руската класика е изключително емоционална! Само като си помислиш: „Хованщина“, „Борис Годунов“, „Княз Игор“, „Евгений Онегин“, „Дама Пика“, „Война и мир“ – това са гениални произведения, заредени с невероятна музикална емоция и са на славянски език – много по-близък на българската душевност, отколкото традиционният италиански репертоар. Не че по-малко ни въздейства Верди или Пучини, но специално за музикант като Руслан, един Мусоргски или Чайковски, Прокофиев или Шостакович (в това число и симфоничното им творчество), бяха едно по-особено преживяване! Той имаше слабост към тях. Не непременно пристрастие – но слабост, защото той точно със същата емоция и наслада е дирижирал и „Тоска“, и „Бохеми“, и „Травиата“ и Реквием Верди.

Р. К. А какво може да се каже за отношението му към немско-австрийската музика, с която е възпитаван още като ученик на проф. Андрей Стоянов и по-късно във Виенската консерватория? (Изключвам Брамс, защото ще ми отговориш, че и неговата музика е изключително емоционална). Под диригентската палка на Руслан Райчев са минали стотици творби от немско-австрийската класика и романтика – особено като главен диригент на Пловдивска филхармония, която той изведе и на световния подиум (ФРГ, Италия, Швейцария). Освен това, имам предвид, че подготовката с Бьом, а и изобщо работата му в Австрия и в Германия непрекъснато го е държала на висотата на репертоара на оперните театри и симфоничните оркестри в немскоговорящите страни. Той познаваше този репертоар като никой друг и го правеше блестящо!

П. Р. Да, така е, но има и една съществена разлика. Защото репертоарът, за който говориш – имам предвид музикално-сценичните произведения, които тук по времето на Руслан се ползваха с популярност, бяха сравнително малко. Да речем, нещичко от Моцарт или Вагнер, а какво остава за по-късните композитори, които бяха почти напълно непознати за България. Руслан дирижираше с голямо удоволствие „Вълшебната флейта“ или „Танхойзер“. Но това бяха произведения, които в България тогава някак си не вървяха. Нямаха достатъчно резонанс сред публиката и се слушаха в един по-тесен кръг, значително по-тесен, в сравнение с любителите на италианската или руската опера.

Р. К. Руслан Райчев е първият български диригент със световна кариера и световно признание, което той поддържаше повече от половин столетие. Каква роля изиграха за творческия му път двата продължителни периода, когато е дирижирал извън България?

П. Р. Първото му заминаване беше през 1974 година, когато той отиде в тогавашната Западна Германия с четиригодишен договор и остана пет години като Генералмузикдиректор на новооснования Театър на Шлезвиг-Холщайн, във Фленсбург. Това, за мен, определено беше един от най-силните периоди в диригентската му кариера. И това не само заради дейността му там, на място, а и заради множеството гастроли през тези години по цял свят.

Р. К. Театърът във Фленсбург имаше ли постоянна трупа?

 

Р. К. Но това беше и най-бляскавият период за Софийска опера, която в пълния си състав и под диригентството на Руслан Райчев осъществи паметни гастроли по световните оперни сцени – достатъчно е да припомним двуседмичният ѝ гастрол във Виенската опера с „Хованщина“, „Княз Игор“ и „Дама пика“… Непосредствено след гостуването в Испания обаче, където Маестрото с огромен успех дирижира „Набуко“, „Тоска“, „Хованщина“ и Вердиевия Реквием, той най-неочаквано е освободен от поста Главен художествен ръководител на Софийска опера… Но не и от музикалните сцени на ФРГ, Норвегия, Швеция, Франция, Исландия… А през 1990 отново е поканен за Генералмузикдиректор – този път в Шверин, в току-що обединена Германия…

П. Р. И две години по-късно, историята се повтори – тогавашният министър на културата Елка Константинова, в личен разговор с Руслан го помоли да се върне и отново да оглави Софийската опера…

Р. К. Предполагам, вече не те е питал дали ще сбърка, а както се казва направо си е сложил главата в торбата… Но тогава той успя да върне престижа на националния ни оперен театър, като периодично канеше знаменитите ни певци да гостуват и на родна сцена, а същевременно отново спечели заслужени адмирации за Софийска опера при гастролите ѝ в Германия, Белгия, Франция, Швейцария и най-вече с участието ѝ на Страсбургския фестивал през 1994…

П. Р. След което, пак прецедент – за втори път го отстраниха…

Р. К. Уви! – мила родна действителност… Но от това спечели Музикалният театър, където веднага го поканиха за главен диригент… Интригуващото в тази бърза ретроспекция обаче е не толкова интензитетът на изявите му, а доколко смяната на различните театри и оркестри е имала за него някакво специално значение? Защото той живееше и работеше с усещането – далеч преди да започнем да говорим за присъединяването ни към ЕС, че е гражданин на Европа…

П. Р. Да, така е. Дори когато го направиха с огромно закъснение народен артист, той се пошегува: „Те взеха, че ме деградираха, аз съм международен артист, а сега ме правят само народен!“ Имаше разбира се, известна доза огорчение в тази шега, но истината е, че за него по-голяма стойност имаше признанието на сцената, на публиката, отколкото официалните признания. И наистина, навсякъде, където той е дирижирал по света, е намирал най-високо признание и от публика, и от критика, и от ансамбъла, на който гостува. И навсякъде е канен и отново, и отново. Искаха го за главен диригент в оперите в Манхайм, в Карлсруе в Германия, в операта в Мексико, в Киев също му сваляха звезди… Не знам дали друг български диригент след него е канен да прави постановка в Миланската Скала или в Парижката Гранд опера. А във Виенската Щатсопера той повече от две години водеше италианския репертоар, щеше да остане и по-дълго, но влезе в непреодолим конфликт с концертмайстора, който там е доста силна и влиятелна личност. Баща ми не успя да се пребори и спря да гостува… Но главното при него е, че той всеки път се връщаше в България за отделни постановки или когато го канеха за главен диригент и директор… Просто винаги го е ласкаела мисълта най-вече за Софийска опера, той да ръководи този театър, за да върви нагоре и не на последно място, защото с гордост казваше: „Баща ми е бил солист и режисьор в тази опера!“ Така че той никога не е слагал на първо място парите или славата. Добре е било да ги има естествено, но никога не са били решаващи за неговия избор…

Р. К. И все пак, големите оперни театри и оркестри по света са стъпалата в диригентската кариера.

П. Р. Да, така е. Особено докато беше главен диригент в Германия. Тогава той дирижираше навсякъде по света: в Миланската Скала, Парижката Гранд опера, Виенската Щатсопера, Болшой театър, Ленинградския Кировски театър, в Стокхолм, Копенхаген, Неапол, къде ли не… Но не е държал непременно да остане там. А във Франция дирижираше като редовен гост – подчертавам обаче – както в операта, така и в симфоничния оркестър на съответния град (Париж, Тулуза, Бордо и т.н.). Импресариите, а и самите театри знаеха какво може като диригент и са го канели според репертоарния план на съответния театър и оркестър – но всичко беше с фиксирани дати, поне за един сезон напред. Тогава беше по-лесно, ако си постоянно в Германия, да ти се обадят примерно от Франция и да те поканят за постановка през следващия сезон. Но ако в театъра, където в момента е с постоянен договор, е имал по същото време премиера, винаги е отказвал другия ангажимент. Изпуснал е не малко съблазнителни предложения, изпуснал в кавички – отказал ги е… Включително и когато подготвяше „Силата на съдбата“ началото на 1989 в Софийската опера – няколко месеца преди премиерата му се обаждат от Париж и го канят за един гастрол, но той отказва, защото тук му предстои премиера. А какво направиха тук – броени дни преди премиерата, която той подготвяше? – Просто го пенсионираха…

Р. К. Той беше влюбен и във Верди, и в Пучини – традиционния репертоар на нашите оперни театри… А освен всичко друго, той знаеше как с палката си да постига различни оперни стилове – това е и неговата запазена марка на диригент, това е безукорното му професионално отношение към различните композитори и оперни школи, с една много фина, чисто музикантска чувствителност…

П. Р. Според самия него, музикантското чувство или го имаш, или го нямаш. Колкото и да си подготвен, колкото и да си дисциплиниран, колкото и да се упражняваш, както той обичаше да се изразява: „Ако скачаш два метъра, а ти вдигнат летвата на два и десет – естествено, няма да я прескочиш!“ Така че, нека разграничим нещата – спектакъл на Руслан Райчев, както вече споменах, това е категория, това е формат, защото като оперен диригент той носеше такъв емоционален заряд, какъвто рядко се среща. И това беше от решаващо значение за нивото на спектакъла. Безкрайно ми е неудобно, че точно аз ги казвам всички тези неща, защото съм негов син! Но, разбирате ли, и в чужбина винаги са го сравнявали с най-големите световни диригенти, иначе не биха го и канили в цяла Европа и по света! – При това, с персонални договори, което е съвсем различно! Той е първият, и дълго време след него нямаше друг… Това е по отношение на емблемата Руслан Райчев. Но разбира се, има и друг момент – и най-гениалният диригент не би могъл да направи каквото и да било без добри изпълнители, защото той не може вместо тях да свири или да пее… И тук вече идваме до знакови спектакли под неговата палка, като: „Манон“ (Русенска опера), „Продадена невеста“, „Четиримата грубияни“, „Бал с маски“, „Палячи“ с Колето Николов и Митко Узунов, първият „Набуко“ с Гена, за която опера баща ми води борба докато я наложи, след като от ЦК бяха казали, че е „политически неудобно заглавие“, „Тоска“ с Райна Кабаиванска… Това бяха спектакли, които, макар че при първите 2-3 заглавия бях още съвсем малък, помня много добре и до днес – отделни моменти, но и цели арии, ансамбли и мизансценни подробности. Толкова силно са се запечатали в съзнанието ми…

 

Р. К. Не знам дали си чувал това определение за Руслан Райчев, но го наричаха и реформатор – какво според теб е искал да реформира в българския оперен театър, най-вече като директор и главен художествен ръководител на Софийска опера?

П. Р. Тъй като аз самият през тези години живеех извън България, само отчасти бях в течение на това, което е искал да направи тук. Но онова, което действително му се е наложило да реформира, е ако не системата като цяло, то поне реда в първия ни оперен театър. Това основно са договорите с певците и репертоарното мислене, обвързано с конкретните приоритети и възможностите на театъра или с поръчкови постановки за турнета в чужбина, което естествено рефлектира в проблема за дисциплината, както и в преодоляването на политическата конюнктура – на управници, принудили го на два пъти да напусне и театъра, и страната си… Но може би най-силно реформаторското при него се изразяваше в стремежа му да отстрани некадърниците. И в това отношение той беше безкомпромисен, независимо от натиска на разни партийни и синдикални лидери – затова го възприемаха и като конфликтна личност… Всъщност беше лош дипломат, казваше всичко директно в очите, наричаше нещата с имената им и не се интересуваше от последствията… А иначе той за себе си казваше: „Моята партия е музиката!“ – И това казва всичко.

Р. К. И един по-личен въпрос: трудно ли се живееше с такава силна личност като Руслан Райчев?

П. Р. Не, ни най-малко! Защото, освен че беше чудесен баща, той имаше и страхотно чувство за хумор. Разбирахме се прекрасно. Винаги съм можел да разчитам на него, както и той на мен… Но в някои случаи неговата известност ми е била и в известен смисъл проблем, защото, когато съм отивал тук или там за нещо – от каквото и да било естество, изобщо не съм разчитал и не съм искал да ме посрещат с: „О, ама Вие сте син на Руслан Райчев!“

Р. К. И по това най-много си приличате – баща ти също не е разчитал, и не е искал да гради кариерата си като син на знаменития Петър Райчев. Затова вие и тримата достойно носите ореола на фамилията от поколение към поколение: Петър Райчев, Руслан Райчев и Петър Райчев Младши. А завършвайки документалния разказ и затваряйки книгата за Руслан Райчев – посветена на неговата 100-годишнина, какво би искал да остане в съзнанието на днешните и бъдещите читатели?

П. Р. Да се знае и помни това, че артистичната вселена Руслан Райчев е необозрима… И че в хода на европейската културна история и на музикално-историческата ни памет, неговото артистично име си е извоювало почетно място завинаги!