Преди 100 години, на 5 май 1919 година в Милано, Италия, е роден Руслан Райчев, в семейството на първата ни оперна знаменитост със световна артистична кариера, тенора Петър Райчев и съпругата му Фаина Куманова (от знатен украински род, родом от Киев). Още от малък Руслан Райчев проявява музикални наклонности и 6-годишен започва да взима уроци по пиано при италианския пианист Карло Видусо. 10-годишен той се записва да учи в средния отдел на Миланската консерватория при проф. Карло Лонати. Като дете в Милано той израства в една артистична семейна атмосфера. Чести гости в дома на семейството са били личности като Артуро Тосканини, Умберто Джордано, Сергей Прокофиев, Тоти Дал Монте, Аурелиано Пертиле, Фьодор Шаляпин, Тита Руфо и много други светила от онова време. През 1932 г. семейството се установява в България. Кандидатства дирижиране в Музикалната академия, но не е приет поради „липса на качества“. Тогава той записва Юридическия факултет на Софийския университет, посещава 4 семестъра с положени изпити, а през 1938 г. заминава за Виена, където е приет в консерваторията като редовен студент в диригентския клас на проф. Леополд Райхвайн, а пиано учи при Емил фон Зауер (последния жив ученик на Ференц Лист). През 1942 г. великият диригент Карл Бьом взима Руслан Райчев, още студент, за личен корепетитор и асистент във Виенската Щатсопера. Консерваторията Райчев завършва през 1943 г. Руслан Райчев е сред “строителите” на професионалното музикално дело в България. На 1 април 1946 г. е назначен за главен диригент на новооснования Държавен симфоничен оркестър във Варна, а през 1947 г. става главен диригент на новооснованата от баща му, Петър Райчев, Варненска народна опера. Премиерният спектакъл е на 7 септември 1947 г., „Продадена невеста“. Режисьор е Петър Райчев. През пролетта на 1948 г. той е поканен в София от Стефан Македонски за главен диригент на новооснования Държавен музикален театър. През 1951 г. Руслан Райчев е назначен за главен диригент на Пловдивския държавен симфоничен оркестър, а през 1953 г. заедно с баща си Петър Райчев полага основите на Пловдивската народна опера, като става нейният първи главен диригент. През 1956 г. става главен диригент на Русенския държавен симфоничен оркестър. Сътрудничи на Русенската опера, с която на Втория преглед на оперните театри през 1958 г. има огромен успех с операта „Манон“ от Масне, призната за събитието на прегледа, а записът на операта с незабравимите Пенка Маринова и Николай Здравков влиза в Златния фонд на БНР. Този именно успех го води през 1959 г. в Софийската опера, с която го свързват повече от три десетилетия активна дейност.

Публикуваното интервюто със сина на Руслан Райчев – Петър Райчев е част от предстоящото издание, посветено на големия български диригент. Снимките са любезно предоставени от личния архив на Петър Райчев.

Румяна Каракостова: Внушителното артистично присъствие на Руслан Райчев в музикалната ни култура, и по-конкретно – представата за мащаба на неговата творческа личност, се съизмерва не толкова с отделни емблематични музикални събития, колкото с постоянния възход и продължителността на 60-годишната му диригентска кариера, зад която стоят и впечатляващ брой осъществени оперни спектакли и концерти у нас и в чужбина.

Петър Райчев: За тези 60 години на диригентския пулт, той действително има невероятен брой концерти. И според мен, даже цифрата 2000, до която стигнах, работейки сега по архивите, – като досега, по някаква обобщена академична справка и по негови периодични сведения, най-често се говореше за около 1400–1500  концерта – то дори и тази цифра, 2000, е навярно по-голяма. Доколкото той не си е записвал всеки път или не го е правил постоянно (може би в началото има едни 10–15 години, в които си е правил някакви по-точни записки…), мисля че тези концерти са повече. Докато осреднената цифра 1800 – за оперни, оперетни и балетни спектакли, без да го твърдя със сигурност, може би е по-точна, защото те могат и реално да се проверят… Теоретически погледнато, имаме сравнително точна информация за България, но каква е била бройката им по света – особено от дистанцията на времето, как можем да го разберем!? Аз със сигурност знам, че той е дирижирал страшно много концерти в чужбина. В скандинавските страни само колко концерти е имал… и то до много скоро преди да си отиде – през 90-те години… А на турнетата с Музикалния театър има към 250 концерта и около 140 спектакли на оперети…

Р. К. За да продължим ударно с темата, ще си послужа с няколко ключови думи. И първата от тях е респект – с какво респектираше Руслан Райчев музикантите, с които работеше – по твоите дългогодишни лични впечатления?

П. Р. Да, имам сравнително добър спомен за последните 35 – 40 години (от 70-те насам). Тогава той беше общопризнат авторитет, с изградено име: всички знаеха кой е Руслан Райчев – говорим за дейците на изкуството и музикантите в частност…

Р. К. А заставайки пред непознат оркестър?

П. Р. Заставайки пред непознат оркестър, той първо

имаше една невероятна харизма, една обаятелност

… и, качвайки се на пулта, никога нямаше да се обърне към музикантите с клишето: „Уважаеми колеги, прегледахте ли си щимовете?“ Или обаче ще го формулира по такъв начин, че поне десет от оркестрантите ще се усмихнат… И ще продължи с някоя и друга премерена и уместна закачка и по време на репетицията, и на другия ден, и ще бъде просто такъв какъвто е, така че всички ще се убедят, че той не е сухар, не е педант. Напротив! Но и ще се убедят, че работи яко и продуктивно, резултатно! – Той беше едновременно и компетентен, и сърцат. С други думи, Руслан чудесно можеше да балансира между компетентността и лекотата, с която общуваше от пулта – благодарение на вроденото си чувство за хумор…

Р. К. Явно отлично е съзнавал, че репетиционната работа – особено свързаната с разчитане на сложни партитури, винаги създава предварително напрежение. И в този смисъл, нека го отбележим: Руслан Райчев винаги е умеел да сваля това излишно напрежение у изпълнителите.

П. Р. С уговорката обаче, че никога не е допускал свалянето на напрежението да става за сметка на качеството! И аз неведнъж съм присъствал на подобни продуктивни спорове – фигуративно казано, с певец или с инструменталист, който упорито настоява: „Ама аз мисля така!“. А Руслан не беше човек, който от първия момент и на всяка цена се стреми да наложи виждането си, и винаги е бил отворен към мнението на солиста. Което обаче пак го релативирам, защото той рядко ще „удари по масата“, а след половин час ще каже: „Знаеш ли, ти беше прав!“. Не, обикновено, ако промени мнението си, то ще го оповести на другия ден, след като се е прибрал, премислил е всичко и е свалил от себе си „волтажа“ на спора… Той и в живота си беше такъв – често се палеше, но и бързо му минаваше. Руслан да е сърдит с дни – няма такъв филм!

Той е сърдит няколко минути и обикновено на петата или десетата минута започваше да иронизира това, което го е ядосало…

Р. К. Руслан Райчев беше универсален диригент по отношение на жанра и на практика дирижираше всичко: симфонии, концерти, камерни и кантатно–ораториални творби, опера, балет, оперета. Единствено към мюзикъла се отнасяше скептично. И само от любопитство ще попитам: при положение, че е дирижирал и по-лека танцова класика, както и англоамерикански репертоар (имам предвид Бритън, Гершуин, Барбър…), а в едно интервю дори споменава, че боготвори джаза – а както е известно един от източниците на бродуейския и холивудския мюзикъл е именно джазът – защо в Музикалния театър, като се зададе мюзикълна премиера, той винаги е бил категоричен: „Не, това няма да го дирижирам!“

П. Р. Защото той е закърмен с класическо оперно пеене… а мюзикълът е нещо по-различно. Там не е задължително да пееш класически, той е за по-широка публика…

Р. К. Не отричам, мюзикълът безспорно е комерсиално изкуство.

П. Р. А операта никога не е била и няма да бъде комерсиална… Ако той беше само симфоничен диригент и обичайки джаза – говорим чисто хипотетично – можеше и да се реши да дирижира в някакъв момент и мюзикъл… Но при положение, че на първо място е бил оперен диригент…

Р. К. Да, но много скоро след оперния си дебют, се качва и на концертния подиум…

П. Р. Защото оперният театър му се е оказал „тесен“ и се е стремил към повече „свобода“ – не е искал да „зависи от певците“ (ще стане ли хубав оперен спектакъл или не?). Всъщност в симфоничния концерт – и той това си го казваше – се е чувствал пълновластен господар и е можел „да извае и последната брънка на статуята“. Независимо, че много често повтаряше: „А не е ли прекрасно да имаш едни първокласни певци и да дишаш с тях!?“ Там удоволствието за него е било различно, радостта от музицирането е била друга. Именно затова той е универсален, защото го е можел, а не е универсален защото го е искал. Просто го е можел и му е доставяло удоволствие. А то е и така: при него, което му е доставяло удоволствие, винаги го е правил прекрасно. Защото е влагал сърцето си, а неговото сърце беше огромно! Такова сърце – няма. Какво е музиката поначало!? – Там си изливаш сърцето… в една прекрасна музика и светлина. Още композиторът е излял в произведението си неговото сърце, после диригентът излива своето – когато интерпретира, пресъздава тази прекрасна музика и светлина… И той неслучайно споделяше, че от другите изкуства най-много обича изобразителното изкуство – да, защото той вижда там „замръзнала“ музика. Той просто не си е давал сметка за неща, които така или иначе са невидими и можем да говорим за тях само метафорично… В този смисъл, той във всеки един свой концерт, във всеки пореден спектакъл, е изливал това огромно сърце, което носеше по рождение. Защото той е имал щастието да се роди в семейството на изключителния оперен артист Петър Райчев… Аз се учудих дори, когато за първи път чух от него:

„Аз съм роден под щастлива звезда!“

– с това той отдаваше всичко постигнато на семейството си. Защото и неговият баща, моят дядо Петър Райчев, и той е бил с едно огромно сърце, и – поради певческата си дарба – е имал едно невероятно присъствие на сцената. И защото е бил най-вече артист! В същия смисъл и баща ми беше артист, той не беше само диригент – да, по професионална характеристика е такъв, но той беше колкото диригент, толкова и артист. Просто натурата му е такава – артистизмът пали оркестъра и сцената, не диригентството… Закърмен в такава семейна среда, той е имал щастието да замине да следва във Виена и – учейки там пиано и дирижиране –да бъде лично избран от Карл Бьом за негов асистент. Друго да не знаеш за Руслан Райчев, всички знаят кой е Карл Бьом! А Бьом няма да избере кого да е за свой асистент! Фактът, че избира Руслан Райчев, моя баща, ме прави горд и мога само с едно преклонение да кажа: шапка свалям, че баща ми е бил припознат от Карл Бьом като един талантлив, перспективен музикант и да му стане асистент! И оттам нататък, с очите си и ушите си той попива всичко от този диригент-титан и от други световни диригенти, които е гледал и слушал по време на учението си във Виена, и е постигнал всичко онова, което не само съм чувал като оценка за него от други музиканти, но съм го и виждал… Споделят го и певци, и инструменталисти: „Един уникален като личност, като обаяние, като артистизъм, като професионална компетентност диригент и – не на последно място – с уникална мануална техника“. Това и критиците, и специалистите също винаги са го отчитали… Има достатъчно документи от цял свят – и навсякъде се повтаря: уникална мануална техника… А този синтез, тази комплексност на качествата, плюс разностранните му интереси: симфонични оркестри, музикална сцена, хор „Гусла“, камерни състави… го правят универсален – в най–широкия смисъл на това понятие.

Р. К. Ако мога да обобщя дотук: универсален музикант, но в същото време и уникален артист – какво според теб открояваше Руслан Райчев като интерпретатор?

П. Р. Нека повторя: емоционалността при него стоеше на първо място. Не искам да кажа, че е било за сметка на професионализма или на уменията, но при изкуството в основата на всичко все пак е емоцията. Защото не може да си музикант, изпълнител – без значение певец, диригент, пианист, цигулар, танцьор или каквото и да е друго, ако не си емоционален. Затова той се дразнеше, когато срещаше безчувственост – примерно забит като кол на сцената певец. Бидейки свръхемоционален, той не можеше да търпи и когато някой в оркестъра свири ей така – полуизлегнат на стола. Хората са различни, разбира се, не може да се иска от всичките 50, 60 или 70 инструменталисти в оркестъра да са също свръхемоционални. Едва ли има такъв оркестър, а може би все пак има – оркестърът на Андре Рийо или Виенската филхармония… Но помня, че по този повод, той като главен диригент в Шверин имаше сериозен конфликт с концертмайстора. Иначе добър музикант – не е там работата, но свиреше облегнат на стола и без особени емоции, а това всеки път вбесяваше Руслан: „Концертмайсторът трябва да води оркестъра, той не може да свири облегнат и с кръстосани крака! Може да има чудесен звук и – ако не го гледаш всичко да е точно, но нали по неговото поведение се водят и останалите оркестранти!“ И беше прав, защото ако концертмайсторът свири така, това означава, че и оркестърът е горе-долу такъв… Диригентът естествено може да промени много, но няма ли срещу себе си емоционални хора, изкуство не се получава. Конфликтът с този концертмайстор в крайна сметка се разреши в полза на Руслан. Концертмайсторът доста промени поведението си.

Р. К. Но какъвто и да е оркестърът, когато Руслан Райчев застанеше пред него, всичко се променяше: и начинът на свирене, и самият звук (дори на вечно проблемните медни духови!), и фразирането, и най-вече представата за изпълняваната творба.

П. Р. Така е, защото

той умееше да запалва оркестрантите.

Това беше една от неговите дарби – бидейки той самият емоционален, запалваше и останалите. Но за това си имаше своя непоклатима философия: В един спектакъл няма ли ток, няма и спектакъл! А токът в живия спектакъл не тръгва от режисьора, не тръгва от концертмайстора, не тръгва от тенора – не, не, не, няма такова нещо. „Динамото“ на живия спектакъл е диригентът и ако то не работи, забрави за всичко останало! Това е истината. Само един концертмайстор или един певец не може да запали всички останали! Диригентът е „запалката“. И се оказа, че и певците, които иначе в спектакли преди Руслан Райчев и след Руслан Райчев пеят по един начин, с него пеят по съвършено различен начин. Примерно във вторник певецът се представя в еди кой си спектакъл, в сряда пее с Руслан Райчев, в четвъртък – отново e в друг спектакъл, тоест ако можеше един и същи певец да пее в три поредни вечери, в рамките на фикцията, ти ще чуеш двама различни певци с едно и също име (един – преди и след Руслан и съвършено различен – с Руслан). Това е факт, не го говоря, защото ми е баща. И можеше да се потвърди и от самите певци, които винаги са признавали, че с Руслан Райчев пеят по различен начин. Връщам се пак към неговата философия: токът прави спектакъла, токът прави изкуството! Няма ли го, няма и изкуство!

Р. К. Следващата ключова дума е работохолик!

П. Р. Работохолик – не знам, зависи в кой смисъл ползваме това определение. Ако става дума за една невероятна енергия и издръжливост – да, такъв беше. И веднага ще подкрепя с пример: на турнето със Софийската опера през 1986 г., пътуват цял ден с автобусите от не знам кой град за Палермо и вечерта – всички уморени, а той дирижира прав „Война и мир“ – един толкова дълъг и тежък спектакъл! Нямаше умора при него!

Р. К. Но за много изпълнители тази издръжливост, тази невероятна енергия, която притежава Руслан Райчев, е непонятна… И всеки би се запитал: какво го е импулсирало, какво го е зареждало и как е успявал, междувременно, да релаксира от ежедневното физическо и психическо натоварване?

П. Р. Понеже винаги съм се интересувал не само от факти, цифри и визуални наблюдения, бих казал, че тази енергия определено не разчита само на физическото тяло… Като кажат: „Бог му е дал!“ – Тук е малко по различно…

Той продължава да се зарежда с енергия от неизчерпаемия творчески ентусиазъм и професионална даденост

– да, добре, на 90 години е нормално да нямаш същата енергия, каквато си имал на 50 или 60, нали? А той имаше достатъчно пълноценна творческа енергия и след 80-та си годишнина. На 83 години – имам и документални записи – той дирижира със същия хъс и стои 3 часа прав на концертния пулт, както когато е бил на 60! Да, после го болят краката разбира се, но по време на изпълнението изобщо не се и сеща за това. Искам да кажа: стремежът да постигнеш нещо и с това голямо сърце – автоматически си осигуряваш и силата за това да стигнеш до успеха. Тоест, силата, издръжливостта, може да се отъждестви с волята да постигаш… При това, без всякакви признаци на нервност, паразитни жестове, сценична треска – при баща ми изобщо не можеше да се наблюдава подобно нещо! При него всичко беше балансирано. Но и откакто се помня, всеки ден – при възможност, той следобед спеше час – два. Така релаксираше, защото нощем не спеше толкова – особено след тежък спектакъл. По принцип рядко си лягаше преди полунощ… Но има, разбира се, и нещо друго – енергията си черпеше и от атмосферата в дома ни. Ако той се прибираше в един неуютен дом, той нямаше как да се възстанови от ежедневното си натоварване. А ние поддържахме една безкрайно ведра атмосфера в къщи – смеехме се по всякакъв повод и от сутрин до вечер… Намираше се за какво да се смеем – то не бяха вицове, то не бяха майтапи и шеги, забавни „инсценировки“ … Имахме и уникалното обстоятелство, че и майка ми беше един невероятен човек – тя ни разведряваше с реакциите си, защото възприемаше всичко за „чиста монета“, а ние с баща ми и сестра ми просто се шегувахме с всичко наоколо… Това е и отговорът на въпроса ти: вкъщи винаги имаше една хубава атмосфера, която със сигурност зарежда! И не, че не сме имали проблеми, напротив – понякога сме имали доста големи проблеми… но като цяло – пожелавам го на всекиго, като при нас – да може да каже и за себе си: „По-прекрасно семейство не мога да си представя!“.

Р. К. А ако се върнем към дългогодишната му сценичната практика, можеш ли да обясниш как при Руслан Райчев се съчетаваше перфекционизмът по отношение и на последния детайл от партитурата – с емоционалността му при живото изпълнение? Струва ми се, че това е особен род алхимия…

П. Р. Да, именно – ако нямаше хармония между тези две дадености, той нямаше да постигне такива успехи, каквито всъщност всеки път е постигал. Но перфекционизъм без емоционалност, за него просто беше нонсенс. Алгоритъмът е ясен: имаш емоционалност „Райчев“, имаш перфекционизъм и изпълнение „Райчев“, и имаш емоция в публиката, която е „Райчев“ на квадратна степен. Естествено – чрез изпълнителите – оркестъра и най-вече солистите: певци и инструменталисти, но той си го казва и в интервютата: „Ако ти самият не си емоционален, не можеш и да предизвикаш емоция!“ А когато към това добавиш и неговия професионализъм и обаятелност, които той от пулта – с цялата си себекритичност – проявяваше непрекъснато, си даваш сметка и за постигната неразривна емоционална връзка с публиката на неговите спектакли и концерти. Ще повторя: Руслан намираше оптималния начин да предаде емоцията си на изпълнителите, да ги запали още по време на репетициите, за да се достигне до максималния емоционален резултат при самото живо изпълнение.

Р. К. И още един уточняващ детайл: какво означаваше за него творческа дисциплина?

П. Р. Има предопределени обективни дадености – „щастливата звезда“, която му е осигурила условията, средата и той там не е можел да влияе. После имаме вродената му музикалност. Това при него е било една осъзната даденост и той упорито и целенасочено я е развивал и усъвършенствал, за да притежава всички онези творчески компоненти, които при него са безспорни. –

Като се каже Райчевски спектакъл – това вече е категория!

Неслучайно един музикален критик в Испания, който не бил гледал преди това спектакъл с Руслан Райчев, възкликва: „Оркестърът при Райчев звучи неузнаваемо – по друг начин!“ И Анна Томова също си спомня за първото представление, което гледала с него на пулта, когато е ходела като дете да гледа спектакли в Старозагорската опера: „…Още при увертюрата под неговата палка бяхме всички с отворени усти, защото изведнъж чухме една съвсем друга класа на изпълнение!“… Но освен професионалния и интелектуалния багаж, който носеше, той притежаваше и една нечовешка способност за свръхконцентрация! Когато се качи на пулта – той е абсолютно концентриран. Представи си само: при един оркестър от 80 – 90 оркестранти, който свири tutti и във fff, той е способен да чуе един–единствен оркестрант, който свири с четвърт тон по-ниско или по-високо! – Какво е това?.. – Ако не свръх-слух и свръхконцентрация!? – Знам една случка с един оркестрант, духач, по време на някаква репетиция. Спира Руслан репетицията и казва: „Ти, Иване, (примерно – не помня името) защо свириш тук осмина с точка?“ Оркестрантът отговаря: „Ами така е написано тук.“ – сочи оркестрантът щима. – „Я дай да видя!“ Оркестрантът се надигнал бавно, бърка нещо в джоба, засуетил се малко, събира си щима и отива към Руслан. Поглежда Руслан щима и казва: „Сега я написа нали?“ – Точката дописана с молив… Всичко чуваше и не допускаше никакви компромиси при постигането на желания от него резултат! Това беше неговата творческа дисциплина: музикалност, концентрация, безкомпромисност.

Р. К. За теб би могло да се каже, че си израснал в операта. Наблюдавал си баща си на пулта (у нас и в чужбина) години наред и със сигурност би могъл да определиш онези негови характерни състояния: преди, по време на и след спектакъла, които за всички останали са само откъслечни външни впечатления.

П. Р. Винаги ми е било трудно да събера в едно Руслан Райчев преди и след спектакъла с това, което той беше по време на самия спектакъл. Той беше диригент, който медитира по време на спектакъл или концерт. В този смисъл, че, качвайки се на пулта, той отиваше в една съвсем друга реалност. Потапяше се в един друг свят, който си беше неговият свят, неговото можене – първото му Аз. Тогава той изцяло се преобразяваше. Той беше диригентът, който пееше, ръмжеше, бучеше, фучеше на пулта физически – акустически понякога се чуваше до пети, десети ред в салона…

Руслан пееше най-вече с оркестъра,

не с певците, защото там бяха най-големите динамики, най-големите токоотражатели, ако мога така да се изразя… И след спектакъла като му казвахме аз или майка ми: „Знаеш ли, там в първо действие малко прекали с пеенето, хората започнаха да се посбутват…“, обикновено реагираше: „Не е вярно! Днеска изобщо не съм пял!“ Но нека поясня: той не пееше често, още по-малко непрекъснато, на спектакъл да е било на три-четири, нека да са пет места – зависи от самия спектакъл, от заглавието, което дирижира, нали, и наистина го правеше несъзнателно. Просто (ще повторя) беше в един друг свят, а ние знаехме, че това е истинският Руслан Райчев. Знаеха го и всички, които работеха с него. И беше добре, че го прави, защото това означаваше, че той ври и кипи в работата си. А и хората в салона, които го познаваха, приемаха това с доброжелателна усмивка, а не с досада, след като всеки път виждаха какъв спектакъл става под неговата палка. Като абсолютно същото беше и на симфоничния подиум.

Р. К. А дали тази своеобразна диригентска експресия е навик от младини?

П. Р. За мен това е така, откакто аз го помня на пулта – значи бил е максимум 40-годишен. Предполагам, че и преди това го е правил… И го правеше до последно… Но „пеене“ може би не е точният израз. Той не пееше цялата фраза, по-скоро изръмжаваше, бяха някакви звуци, с които подчертаваше динамичните кулминации. Ние му казвахме пеене, за да не излизаме от рамките на изкуството, което правеше. Всъщност този му „дефект“ заразяваше допълнително оркестъра, а също и певците – ако говорим за оперен спектакъл, защото токът неминуемо преминаваше от оркестрината към сцената, за да се получи този затворен кръг: диригент- оркестър-певци. Това си беше един израз на неговата емоционалност. Представи си обратното: диригент, на когото не му мръдва лицето през цялото време и само си маха по някакви схеми…

Р. К. Явно така се е изразявал диригентският му темперамент, докато в същото време, като жест, той беше максимално събран, точен, лаконичен, императивен…

П. Р. Точно така! Темпераментът няма нищо общо с мануалната техника! За разлика от други диригенти, които си въобразяват, че колкото по-ръкомахат, толкова по-ярко ще предадат динамичните амплитуди, Руслан беше пестелив, събран в жеста, но изключително точен. Мога да сравня съвършената му мануална техника единствено с тази на неговия учител Карл Бьом – гледал съм доста негови записи. Като, разбира се, по никакъв начин не му е подражавал.

/следва/