Инициативата Европейски столици на културата[1] е част от процесите на европейска интеграция през втората половина на ХХ в. През 1946 г. Уинстън Чърчил в специална реч, изнесена в университета в Цюрих, формулира идеята за обединението на европейските държави. Малко по-късно е обявен планът Маршал за икономическото съживяване на Европа. На следващата година Белгия, Франция, Люксембург и Обединеното Кралство подписват Брюкселския Договор за Западноевропейския съюз. В Хага се провежда Европейският конгрес, на който участниците препоръчват да се създадат Европейско съвещателно събрание и Европейски специален съвет, като тяхна цел е подготовката на политическата и икономическа интеграция. Участниците предлагат Харта на човешките права. През 1949 г. в Страсбург се провежда първата сесия на Консултативното събрание към Съвета на Европа. А на 9 май 1950 г. в реч Робер Шуман, министър на външните работи на Франция, предлага Франция и Германия, и всяка една европейска страна да обединят въглищните и железните си ресурси (Декларацията Шуман). Това се приема за рождената дата на ЕС и се чества като Ден на Европа. Но до оформянето на общо политическо обединение на европейците трябва да минат още близо 40 години, през които острата идеологическа конфронтация да отстъпи място на волята за сътрудничество и диалог.
С Европейския съюз се създава едно напълно ново по вид образувание, в чиито рамки си сътрудничат национални държави, но и което притежава ясни черти от националните политически системи. За кратко време в рамките на ЕС се постигат цели, за които европейците мечтаят от столетия: валутен съюз, митнически облекчения, свободно движение на хора и капитали. В началото на съществуването си Европейският съюз се възприема преди всичко като икономическо и политическо обединение. Въпросите, свързани с културното сътрудничество и развитие, отначало са оставени на заден план. В системата на европейските институции битува разбирането, че за културните политики следва да се грижат отделните държави. Много скоро обаче гражданите на Съюза се сблъскват с реални проблеми, за решаването на които съществуващата система се оказва непригодна. Създаването на общоевропейски политически, съдебни и банкови институции неизбежно ограничава националния, а следователно и културния суверенитет. Освен това европейските държави отдавна не са еднородни като етнически, религиозен и езиков състав. От бившите колонии в Англия, Франция, Испания, Португалия и Холандия прииждат многобройни заселници. Европейският съюз се превръща и в притегателен център на политически и икономически имигранти от цял свят. Все по-често възникват кризи, чиито корени са културните различия. Тогава неизбежно идва нуждата от общоевропейски инициативи, насочени към сътрудничество и в сферата на културата. Една от най-важните от тях е Европейски столици на културата.
Началото е поставено на 13 юни 1985 г. от гръцкия министър на културата – прочутата актриса и певица Мелина Меркури. Със специално решение на Съвета на министрите на Съюза първоначалното наименование на инициативата е Европейски град на културата. В официалния документ се изтъква, че Европейски град на културата ще представя култура, която в своето историческо възникване и съвременно развитие се характеризира както от общи елементи, така и от богатство, родено от различия. През 1990 г. министрите на културата на ЕС правят още една важна крачка, която разширява мащабите на инициативата. Те решават след завършването на ротацията на дванадесетте страни членки през 1996 г. в процедурата по номиниране и избор на европейски град на културата да участват и други европейски страни, извън ЕС. През 1999 г. инициативата Европейски град на културата започва да носи името Европейска столица на културата. Променят се и правилата, свързани с избора на града домакин. Най-важна роля в определянето на града носител на престижния титул има комисията по избор. В нея участват седем водещи независими личности, експерти в сферата на културата и още шестима от заинтересованата държава. Решението за избор на домакин на Европейска столица на културата е необходимо да уточнява как номинираният град възнамерява да открои художествените движения и стилове, споделяни от европейците, които този град е вдъхновил или към които има съществен принос. Важна част от аргументите се съдържат във възможностите на града да насърчи събития, които включват участието на творци от други градове в държавите членки, както и да поощри движението им в рамките на Европейския съюз. Следващото изискване от страна на европейски институции е насочено към подкрепа и развитие на творческите дейности, които са същностен елемент от всяка културна политика. Градът домакин е задължен да осигури участието на широки социални слоеве и да гарантира устойчивост на инициативата и след края на събитията. Създаването на положителен образ на Европейския съюз сред гражданите, както и възможно най-широкото разпространение на различните събития чрез употребата на съвременните комуникационни форми е следващото важно изискване към Европейската столица на културата. Организаторите на събитията са длъжни и да насърчат диалога между европейските култури и културите от други части на света и в този дух да се подобри откритостта за разбирането на другите, което е основна културна ценност. Ползването на историческото наследство, градската архитектура и подобряването на качеството на живот в града са също важна група изисквания. В крайна сметка градът домакин организира програма от културни събития, които открояват както собствената му култура и културно наследство, така и региона около тях. В решение от 24 октомври 2006 г. на Европейския парламент и Съвета в приложения списък за първи път официално фигурира името на България като домакин на инициативата Европейска столица на културата през 2019 г. заедно с град от Италия.
[1] Текстът е част от изданието ЕВРОПЕЙСКИ СТОЛИЦИ НА КУЛТУРАТА 1985-2009
съставител: Любомир Кутин, редактори: Нина Локмаджиева, Людмила Димова, рецензенти: проф. д.ф.н. Стилиян Йотов, доц. д-р Апостол Апостолов, сътрудници: Диляна Филипова, Катерина Борисова, оформление: Емил Спасов, печат: КОРС ООД
ISBN 978-954-92663-1-3, Издателство НИРА Комюникейшънс, Варна, 2010