Красимир Нейков, “Естествени неща”, Издателство за поезия Да, София, 2017 г.
Казват, че човек слуша по няколко начина, в зависимост от отношението. Може да влезе, ако пожелае, вътре в историята, която слуша; може да остане и отвън. Има предположение, че ухото чува на три различни нива, като първият слух е за обикновените човешки разговори. Как четем и как слушаме поезия? Не става информативно, нужно е да влезем вътре.Представях дебютната книга с поезия на Красимир Нейков „Естествени неща” на тазгодишната Алея на книгата във Варна. Организаторите бяха предвидили събитието да се случи навън, по самата Алея, в хорския поток, на малко островче. Авторът и представящият седяха под къса тента с два микрофона, а слушащите – пред нея на столове, без покрив над главата. В началото на август имаше все дъждовни дни. Преди нас представянето на някаква детска книжка отпадна, защото заваля. Не бяхме сигурни доколко ще имаме възможност да говорим вечерта за поезия. Начинанието беше рисково, като самата поезия. Жанрът, дъждът, градският шум, мислите ни ту вътре, ту вън.
Още повече, че поезията в книгата на Нейков не е „площадна“, иска да бъде по-скоро четена, отколкото слушана, макар че поетическото в кратките ѝ стегнати форми може да бъде уловено с ухото. Да продължа с описанието: тя е от типа разделяне вътре–вън, преди–сега, поезия на травмата. Първото стихотворение – „Картография“, е за запознаване: „Усеща болка при всяко/изместване от идеалната линия“. Поетическият човек следи процесите на болката и я разполага на картата спрямо общото, предразсъдъка, очакванията на другите, света. Следи и описва разминаванията. Това е описание и на зрелостта, защото първоначално човекът следи отстоянията между себе си и света, ориентира се къде е, разбира какъв е, после между себе си и не-себе си (какъв иска да бъде, какъв можеше да бъде). Така разделителните линии са най-малко две.
Най-малко, защото след първото стихотворение поезията започва да става субектна. Появява се другият, всъщност Тя. Третата разделителна линия е между себе си и важния Друг. Колко обвързващо фундаментално може да звучи предположението: ами ако тя чака мен? Или желанието тя да дойде отново сама. Това не е просто любовно, което има характеристика единственост. От една страна, всичко е безименно и отчуждено, от друга, съществува мечтата за плътност на любовното, за пълнота и монолитност. Съвременният герой на тази поезия измисля жената и я иска, но също и когато той реши, я изтрива. Действа острото противоречие между егоистичното аз и необходимостта от Другия. На този етап „само тялото/помни най-важните/детайли/вътре“. Кое е приемливо за другите и кое за мен? Жената сама по себе си също е алиенирана и „ляга сама в леглото“, но той се колебае и „предполага вината ѝ“. Ето такива неща занимават героя на тази поезия в първата част на книгата.
За мен условната втора част на книгата започва от „думите/стоят сподавени/сгънати под одеялото/никога повече/няма да ни топлят“. За много от стихотворенията важи принципът преди и сега и по средата – травма. Има осмисляне по-скоро на това настояще и отчасти на миналото през настъпила промяна. Може би съсредоточаването в настоящето е опит да се анализира настъпващата зрелост на героя. Защото зрелостта е поемане на отговорност за всичко, което предстои в живота. Трагизмът на Естествените неща е в това банално настояще, което се стопява, и човекът изчезва в прах, без никой да забележи. Човекът неусетно става прах и останалите не се впечатляват, а продължават да живеят по същия начин. В такъв случай естествеността е дълбоко иронична в своята нелепост. Тя е не-естествен за героя феномен. Читателят ще трябва да понесе екзистенциалната тежест. По този начин ще бъде споделено и емоционалното бреме на смисъла, който книгата носи. Писането разпределя болка и истина, но също и отговорност при разбирането. Ето защо не можем да останем встрани, а е важно да сме вътре в историята, вътре в поезията. Един камък стои точно зад езика и отчита всяко преглъщане „нито вътре/нито вън“. Изобщо вътре–вън е постоянно напрежение в средния пласт на книгата. Следи се внимателно за това. Кои неща от живота къде остават. Страхът от всекидневието стъпва на този неовладян терен. Има „излишен шум, с които никой не свиква“. Насред грешките се появява отново някой Друг, който ще бъде при-общен или извън-положен. Този някой Друг е някой от нас, не се е появил още Бог, за да Му бъде търсено място. Моето любимо стихотворение е „Равносметка, то е за чувствата, които или те изхвърлят и се давиш, или „на теб все така/нищо ти няма“. Следват няколко много силни стихотворения за несигурността и страха, които съставят плътността и „хляба“ на тази книга. Трябва да приемем, че героят ще се чувства недостатъчен за себе си и за другите, че ще бъде самотен между днес и утре. Тук за малко се появява едно утре, което единствено обозначава самотата на нощта, която сънят прикрива. Страхът наистина е до кръв и тя поглъща градския човек „без остатък“. Може да разберем нищетата на угрижения, претрупан, уморен днешен човек, който да открие своето тясно пространство за лечение на душата извън територията на града и обичайното. Но тук няма такава тясна пътека, няма шанс за душата да живне и да се възстанови. Тук изцяло липсва романтичен или какъвто и да било изход. В „Матрица“ героят пресича на зелен светофар и пак не знае „какво/предстои“. Много силно е стихотворението за бедата/изпитанието, които се случват, с късното осъзнаване, че това е бил всъщност отговор на някаква човешка нужда (стр. 37). Не спира да играе ластикът вън–вътре, границата, която винаги е под въпрос. Отново се е явило нещо разяждащо със сигурна травма. Едното в другото спорят за входа и изхода на живота и маркират само бегло намекване за Бог, без споменаване, а с чудене „чия ръка“ е дръпнала яката на ризата.
Условно третата част на книгата може да започне от „Дядото с броеницата“, чудесното стихотворение за смъртта. Най-отпред тиктака времето, когато човекът ще изчезне без следа. Последната част на Естествените неща поне изрича смъртта, дава ѝ лице. Тогава идва легитимно и самото писане, думите. Те правят тъкмо онова, което правят – не просто явяват трагичните неща, като изграждат представи и пунктират външни линии, но също и липсват, уморяват се, издишат, имат право на собствен живот. Да повторя – думите и писането.
Сам-самичко е стихотворението „Тази зима“, което действа като компрес, малка почивка. Има я тревожността, има „пропукване“ като травматично събитие, но човекът отминава, оттам и болката отминава. Тази зима отминава. Ако човекът реши, може да отмИне, дори да отмЕни самата смърт и страха от катастрофата. Това е един възможен вариант за решаване на кризите. Най-после някакъв мир във войната.
Има талант и сила в поезията на Красимир Нейков. Очаквам следващата му книга да бъде по-стихийна и неправилна, без да е нагласено „толкова добра“. В зоната на спокойния риск. Много хубав Речник накрая, подпис на издателство за поезия „Да“ със заявени ценности и позиция, завършва по съвсем естествен начин поетическите етюди, посветени на приемането на живота с неговата трагичност.
Публикувано в Портал Култура, 17 септември 2018