ВИПУСК 1978 – СЕДМА ЧАСТ
Източник: http://socbg.com/

ВИПУСК 1978 – СЕДМА ЧАСТ

Десети клас 

Част I

Част II

Част III

Част IV

Част V

Част VI

Спомените ми от десети клас са доста фрагментарни, затова ще дам думата на Владо:

„На бригадата за цвекло с Христо си подхвърляхме по едно цвекло, та другият да го набучи с ножката си. Наско бутна цвеклото във въздуха, то ми падна на палеца, обвивката му влезе под нокътя и го извади от едната страна. Аз изревах като заклан. После докторът смъкна нокътя и аз ходех известно време с голям бинт на палеца, като че ще хвърлям граната.”

Моите спомени от тази бригада са, че полето беше кално и безкрайно, а времето – постоянно намусено. Минаваше трактор с плуг и разораваше нивата, така че да пререже корените на цвеклата, а после ние газехме из разораното и вадехме цвеклото над пръстта. Някои екземпляри бяха огромни, примерно, като повито бебе и трябваше да се събираме по двама души, за да ги измъкнем.

*

Отново Владо:

„Имах навика да рисувам по памет на дъската Наско в профил и да го ограждам с етикет „Швепс Атанас”. Това го ядосваше. Веднъж той ме притисна към прозореца и той се счупи. След два дена Калоянова, като го видяла, му казала: „Наско, ти ще си платиш прозореца, нали?”

„Момчетата се биехме с тебешир. Веднъж с Любо устроихме дуел, той избяга в коридора, аз го подгоних и „застрелях” успешно. Чак след това видях, че Петрова е наблизо. После за тази работа двамата платихме по една глоба от 50 стотинки за разхищаване на тебешир.”

„Ралчева обичаше да казва: „Не е редно да ми се извиняваш ти на мен. Дай сега аз да си запиша, че си ми се извинявал, пък следващия път, като дойдеш да ми се извиняваш, аз направо ще ти впиша двойката.”

*

Борис реши да издава стенвестник с името „Школар”. Беше направен на едно голямо парче кадастрон, залепено от вътрешната страна на главния вход на гимназията и през междучасията всички слизаха да го четат. Помня, че имаше карикатура на Цанков, с лула и тояга в ръка (понеже беше командвал блока на момичетата при маршировка с физкултурна тояга в ръка, а понякога влизаше в час, държейки лула).

Владо допълва:

„Когато Борис и Стефан издадоха стенвестника, в стаята ни дойде леличката от обслужващия персонал и каза: „Има ли тук Борис и Стефан ?” Те: „Да, какво?” „Да дойдат.” Викаха ги в дирекцията.

Когато се върнаха, Борис каза: „Всъщност, целта на учителите и нашата е една и съща – да направят от нас хора.” В директорския кабинет ги бяха „съветвали” хора от градския комитет на Комсомола.

Стенвестник „Школар” беше инкриминиран заради описанието на това как е било на бригада, как командирът казвал: „За вдигане на националния химн, ура!”, за това как минавал край палатките вечер след лягане, казвал да прекратят разговорите, отговаряли му с неговата собствена фраза „Кво станало?”, как карал тия, които му отговаряли, да копаят нощно време.”

По него време беше създадено движението за политическа песен „Ален мак”. Беше всенародно комсомолско движение за песни, възпяващи световните прогресивни революции, както и за песни, отразяващи злободневни теми от социалистическото ежедневие. Тези вторите критикуваха негативното в двете му основни прояви – неучастие в обществено-политическия живот на развитото социалистическо общество и ламтеж за материални притежания и комфорт, който биваше заклеймяван с определението „еснафщина”. Беше много срамно да те нарекат еснаф.

Една много популярна песен от революционното направление беше ето тази:

„Пада сомбреро червено,

тъжна вечерта изгрява,

но във тебе и във мене

не умира Че Гевара.

Тази песен ние пеем

с болка, ала и със вяра.

Не умира свободата,

не умира Че Гевара.”

*

Тогава Венелин (китара), Камелия (цигулка) и Миглен (устна хармоника и вокал) направиха група за политически песни, която бързо стана популярна в училищен, а после и в градски мащаб. Дори ходиха на новосъздадения фестивал „Ален мак”, който се провеждаше в Благоевград.

Една от песните на триото, стиховете за която Венелин беше взел от вестник „Стършел” и после съчинил музиката за тях, звучеше така:

„Някога ни беше доста

технологията проста:

ори, мели и яж.

Днес при техника чевръста

никой си не мърда пръста,

всеки чака инструктаж.”

*

И още малко от този репертоар, по спомени на Владо:

„Миглен, Венелин и Камелия бяха пели песен „Полази червей в пазвата на попадия” в рамките на „Ален мак”. Пак там имаше песен „Петък – пазарен ден” със следния текст:

„Жената сутрин ми подава мрежа

и към пазара кима ми с глава.

Какво да взема? Знам, не съм невежа –

каквото е останало, това.

Припев:

Че даже други стоки и да има

ще има пак човек да взима –

докато дойде му редът,

ще ги разпродадат.

„Бай Петко, имате ли чушки?”

Бай Петко тъжно се усмихва: „Баш

за чушки ли дошъл си? Има – чушки!

Вземи, додето има, алабаш.”

Че даже чушки и да има

ще има пак човек да взима –

докато дойде му редът,

ще ги разпродадат.”

В третия куплет ставаше дума за принципи, след което… „Че даже принципи и да има…”

*

И още една:

„За другаря Иванов, аз съм винаги готов.

За жената на другаря Иванов, аз съм винаги готов.

За родата на жената на другаря Иванов, аз съм винаги готов.”

Следва речитатив:

„Хубаво, ама другаря Иванов го свалиха – пиуууу – пум!

И на негово място сложиха другаря Йорданов. Тогава?

Тогава…

За другаря Йорданов, аз съм винаги готов.

За жената на другаря Йорданов, аз съм винаги готов.

За родата на жената на другаря Йорданов, аз съм винаги готов.

И за внуци и правнуци на родата на жената на другаря Йорданов,

аз съм винаги готов.”

Движението стана много популярно сред младите хора, вероятно защото беше единствената алтернатива на естрадната музика с нейните песни за любовна мъка и официално облечени и фризирани певци и певици, които пееха с вглъбени физиономии, а зад гърбовете им Вили Казасян дирижираше биг бенда на Българското национално радио. За разлика от тях, изпълнителите от „Ален мак” излизаха на сцената в нестройни групи, вариращи от трима до трийсет, с ежедневните си дрехи и зле поддържани коси. Неизменният и често единствен инструмент на тези групи беше акустичната китара, понякога – две или дори три, зависи колко от участниците са ходили на музикална школа като деца. Инструменталните и певчески умения бяха съвсем любителски, но пък имаше много ентусиазъм и, бих казала, високо самочувствие.

Веднъж с Камелия отидохме в Младежкия дом на една среща, организирана по линия на това движение. Афишът съобщаваше, че ще участва група „Червен смях” от София и журналистка от вестник „Култура”, които вече бяха заели местата си на нещо като импровизиран подиум, а ние скромно седнахме в галерията с останалата публика. Очаквахме дискусия, разговор, в който да участваме, но се заговориха познатите ни вече приказки колко е хубаво това движение и как неговата цел е да критикува отрицателните проявления в живота ни. Ентусиазмът, с който бях отишла, премина в досада, която се подсилваше и от дистанцията, която винаги усещах между нас, варненци, и гостите от София, които излъчваха самоувереността на столицата – единственото място, където по него време се случваха всички значими и достойни неща. Водена до голяма степен от това раздразнение и несбъднатите си очаквания за непосредствен разговор, когато дойде време за въпроси и изказвания от публиката, аз станах и казах, че всичко e много добре, но някак си песните ми се струват еднакво монотонни, инструменталистите – несръчни и, дали не би могло да се направи нещо, за да се внесе някакво разнообразие в цялата тази работа? Настъпи секундно мълчание, докато сядах обратно на стола си, а после всички се развикаха като един, надпреварвайки се да ми отговорят. Думите им се сливаха и не можех да разбера какво ми казват.

Сред всеобщия хор от стола си се надигна един едър мъж от „Червен смях”, пристъпи към публиката и разтърси китарата си високо във въздуха. „Вие какво? – изгърмя той. – Обявявате китарата за реакционерски инструмент ли?”

За същия период и неговия дух Владо допълва:

„Имаше група за художествено слово на другарката Катя Папазова. В началото правеха костюмирани пиеси по класически автори. След това ги накараха да идеологизират репертоара и те правеха пиеси на Игнатий Дворецки – да речем, за героичната смърт на първия съветски трактор (не съм казал „тракторист”) от ръцете на развилнелите се кулаци. После правеха само рецитали, облечени в [задължително черно] поло, а един Димитър от горните класове се гневеше, здраво стъпил на класова основа и отмятайки глава назад и на една страна.”

По същото време в часовете по руски учехме текстове от Максим Горки. В спомените ми най-ярък е „Сърцето на Данко”, при това продължавам да го харесвам заради преизказната му патетика и надидеологическа притчова универсалност, но той беше за „допълнителен прочит”. В официалната програма разглеждахме един очерк за Ленин, в който се разказваше колко обикновен и скромен всъщност човек бил той. Така ние започнахме да говорим за „простота Ленина”.

В актовата зала организираха среща на гимназията с Николай Хайтов. Заради тази среща, за мен той остава най-сладкодумният човек, когото съм слушала на живо. Беше с много предразполагащо личностно присъствие, което създаде приповдигнато настроение и атмосфера на непосредственост. Публиката се надпреварваше да му задава въпроси и той отговори много изчерпателно на всичките, като с всеки отговор разказа поне по една история, което засилваше симпатиите ни и ни подтикваше да питаме още и още.

След това много коментирахме тази среща. За пръв път виждахме жив писател и бяхме силно впечатлени – още повече, че „Диви разкази” бяха излезли наскоро и бяха завладели целокупния български народ. Дори и хора, които по принцип не четяха (имам предвид една съседка от блока, която майка понякога канеше вкъщи) ги преразказваха, особено епизода „как по поляната не останала и билка неутъпкана.”

Владо си спомня от тази среща:

„Николай Хайтов беше казал, че четял произведенията на еди-кого си „с удоволствие и кеф”. И добави, че това не е повторение, защото кефът е супер удоволствие. После тази фраза за удоволствието и кефа се цитираше из гимназията.”

Пълна противоположност беше срещата с поета Добри Жотев. Може би тръгнахме за нея със спомена от многословното сладкодумие на Хайтов, а и поезията на Добри Жотев беше много популярна сред учениците, така че очакванията бяха големи. Но Жотев се оказа крайно лаконичен човек, не помня да е имал предварително подготвено изказване, така че много бързо премина към въпроси от публиката. Ние пишехме на листчета, които отнасяхме до сцената на актовата зала, където ги подавахме на едно момиче, което ги отнасяше до покритата със зелено сукно маса, където ги предаваше на водещата срещата, която на свой ред ги прочиташе и поставяше пред Добри Жотев. Той прочиташе на глас написаното, отместваше листчето настрана и отговаряше почти само с „да” или „не”. След това застиваше в изолирано мълчание, облян от светлината на един провесен над сцената прожектор и чакаше следващия въпрос. Но въпросите оредяха и накрая на сцената пристигна едно-единствено листче. Въпросът му беше: „Обичате ли сладолед?” На което той отговори с някаква почуда: „Да!” После си препрочете наум въпроса и допълни „Обичам сладолед”. Така приключи тази среща.

Срещнахме се и с един бивш разузнавач. Беше на видима възраст около 50-те, поне аз реших, че е на толкова. Разказваше в колко много страни бил работил. Някой му зададе въпроса как е успявал за съвсем кратко време да научи съответните чужди езици и то така, че да не го различават от местните, все пак ние цели четири години се мъчехме само с един английски и почти не ни се получаваше. На което разузнавачът отговори: „О, аз много бързо ги забравих всичките.”

*

Празнувахме Нова година в един сутеренен клуб в центъра на града, не помня кой го беше намерил. Няколко момичета отидохме по-рано и подредихме нещата, които бяхме купили за ядене. Бяхме запалили свещи и изгасили лампите за атмосфера. Но на мен, неизвестно как и защо, още в самото начало ми се развали настроението. Измъкнах се незабелязано от купона, преди още да са се събрали всички, и се прибрах в къщи. Вероятно същата вечер Калоянова ни е подарила картичка, на която пише:

„Честита Новата 1977 година.

От все сърце желая на всички много щастие, здраве и нови успехи.

29.12.1976 г., Варна

Кл. ръководител: Лиляна Калоянова”

*

Борис беше обявил, че през зимната ваканция ще се усамотява на село да пише пиеса. Всички чакахме с нетърпение резултата и когато започнахме училище първият ни въпрос беше за пиесата. Бил я написал, което нас ни изпълни с възторг. След това, при пълна секретност, започнаха репетициите в актовата зала. И един ден цялата гимназия беше поканена да гледа представлението. Не помня драматургичното действие, само честото повторение на думата „джоджен”.

Но ето ги и подробностите от Владо:

„Пиесата се казваше „Пенелопея”. Пенелопа се връща в Итака след раздяла с Калипсандър. Синът й Телемах я чака с надеждата да му донесе нова колесница от понтиаковите, за 6 коня. Тя му донася от мерцедесовите, за 12.

Телемах: „Последен модел! Сега вече ще побеждавам на всички състезания!”

Пенелопа решава да сее на острова джоджен, за да прави от него благовония, а икономът си прави сметката да си присвои постепенно цялото стопанство. Тя полека-лека измества Одисей от обществения живот.”

*

В десети клас се появи нов предмет – „Военно обучение” и съответният му преподавател – подполковник Терзиев. Часовете се провеждаха в „кабинета по военно” – с портрети на ханове по стените и тежки вълнени завеси за затъмнение, когато ни прожектираха учебни филми. Подполковник Терзиев беше голям добряк и пълен с изрази, които бързо ставаха много популярни и ние си водехме записки в края на тетрадките, за да не пропуснем нещо особено ценно. Ето някои от тях (пак по спомени на Владо):

„В това отношение.

Хващаме гранатата за дясната ръка.

Войниците копаят окопи и последните скачат в същите.

Сутрин знамето се вдига от мощно войнско „Ура!”

Хан Крум запушил Върбишкия проход със задните си части.

Противникът е срещу нас или ние сме срещу него.

Прабългарите се кълнели под опашките на конете си”.

А веднъж Калоянова, която винаги е била безкрайно толерантна към мен, ми направи забележка. Запомних я, защото много се сконфузих.

Бяха ни слели с „Б” клас за часа по руски и, както ставаше в слетите часове, сядахме по трима на чин. В такива случаи ситуацията беше почти неуправляема, защото слетите часове се приемаха едва ли не за свободни и всички говореха и се въртяха на местата си, изобщо нулево внимание към учителя. Но Калоянова беше решила да си проведе часа както трябва и задаваше въпроси по едно от упражненията след урока. Понеже винаги внимавах в часовете по руски, тя сигурно е решила, че в този хаос аз ще съм човекът, който слуша внимателно и, съответно, ще направи упражнението както трябва.

Точно в този час обаче между мен и Камелия беше седнал един съученик, който ни забавляваше като пишеше по тетрадките ни разни думи и ни караше да ги разчитаме. Той беше пословичен с нечетливия си почерк, така че усилията ни бяха абсолютно безрезултатни, което ни караше да пробваме отново и отново и да се забавляваме страхотно. И в този момент Калоянова ми е задала въпрос, който аз, естествено, изобщо не бях чула, погълната от това преинтересно занимание. Чух само името си, вдигнах глава и срещнах изпълнения й с надежда поглед. В друг момент той щеше да ме трогне, защото си мислех, че тя винаги се притеснява урокът да не се провали, което пък ставаше причина за моето прилежание и ме караше да давам най-доброто от себе си в часовете по руски, но сега беше различно – седях до едно от най-популярните момчета на випуска, което ангажираше моето внимание. Явно изражението ми е казало нещо от рода на „сега какво ще ме занимаваш с тоя руски, не виждаш ли, че съм заета с друго?”, защото тя се обърна към друг ученик и повтори въпроса. А в междучасието, когато стаята се беше опразнила, дойде при мен и ми каза, че нещо съм й се била сторила разсеяна. Стана ми ужасно неудобно.

А за Осми март всички момичета получихме от момчетата по едно кокиченце, сложено на чина още преди да започнат часовете, за да го намерим там, когато влезем в стаята. Имаше и картичка. Моята е „Мадона с младенец” от Рафаело и на нея пише: „Честит Осми март! От момчетата”.

*

Друго събитие от същото време беше земетресението – първото преживяно в живота ми.

Бяхме на организирано посещение на опера, постановката беше „Норма”. През антракта седяхме в ложата си на първия балкон, когато залата се изпълни със стържене и трополене, сякаш десетки столове се суркаха едновременно по дъсчен под. Първоначално си казахме, че тракат музикантите, който бяха започнали да заемат местата си за второ действие. Погледнахме към оркестрината, но там всичко изглеждаше спокойно. Тогава някой предположи, че се движи земната кора, докато Източните Родопи се издигат за сметка на Западните, както ни учеше учебникът по география.

Тракането се усилваше, вече смесено с глухо бучене. Никой не я изрече на глас, но в залата като повей се разнесе думата „земетресение”. Виждахме как хората излизат от салона, но понеже никой не ни каза нищо, останахме по местата си. Оркестрантите също си тръгнаха един по един и когато останахме съвсем сами в залата, сега необичайно тиха, излязохме в коридора и си взехме палтата от опразнения гардероб.

Стояхме на тъмния площад в малка групичка, останалата публика също стоеше на други малки групички, и се чудехме кога ще започнат да ни пускат за второто действие. Обаче видяхме как една от разпоредителките заключи вратата отвътре. Явно повече опера нямаше да има. Въпреки това не си тръгвахме, макар че не знаехме защо продължаваме да стоим.

Тогава откъм шадравана се появи някакъв човек, който ходеше между групичките и повтаряше:

„Няма страшно, всичко свърши, тази сутрин по радиото казаха, че ще има земетресение с три труса, през деня са били първите два и сега този беше последният. Няма страшно, всичко свърши.”

Това ни послужи като сигнал да си тръгнем. Не знам кой беше този човек и откъде се взе, но никой не подложи на съмнение думите му за сутрешното съобщение по радиото и двата следобедни труса.

Не бях уплашена, в къщи също нямаше паника (впрочем, майка беше на организирано от предприятието й осмомартенско тържество, така че татко беше сам и гледаше по телевизията „Седемнадесет мига от пролетта”), но на другия ден в училище всички се прегръщахме и целувахме, и бяхме много радостни да се видим. Първият ни час беше при Калоянова и мина в обсъждане на земетресението. Тя ни разказа, че земетресението сварило тогавашния ни директор Стоян Михайлов в банята, но той отказал да излезе на безопасната улица с думите, че не можел да се излага да стои навън по хавлия, защото можело да минат ученици и да го видят в този му непристоен вид.

С Хю Мълруни, англичанинът, който ни преподаваше в десети клас, също обсъдихме земетресението. Оказа се, че и той бил в операта и изрази учудването си, че хората излизали най-спокойно и дори не пропуснали да си вземат палтата от гардероба. На свой ред пък ние се учудихме на неговата почуда. Което обаче ни напомни, че трябва да отидем да върнем номерцата си, защото бяха останали в нас. Направихме го още същия следобед.

Естествено, говорихме за земетресението и с Цанков. Той бил „да играе бридж” и първото нещо, което направил, когато усетил трусовете, било да седне на пода, защото бил чел, че пилотите усещали с ханша си и най-слабата въздушна турбуленция. Та той искал да провери дали ханшът наистина е толкова чувствителна част от човешкото тяло. Така че, докато всички се суетели какво да правят, той най-невъзмутимо седял на пода.

Галя обаче го попита:

– А не помислихте ли за семейството си?

След пролетната ваканция дойде военното обучение в „Снежина”. По традиция военните обучения се приемаха за нещо като върховното приключение в десети клас, като втора двуседмична ваканция, но аз не бях във възторг. Спяхме в дълги дъсчени бараки с легла на два етажа, разделени от тесен проход, и споменът ми е за сумрак, монотонен дъжд и всепроникваща влага. Лагерът беше в дъбова гора и в дните, когато не валеше, седяхме по полянките с един русокос лейтенант от запаса, с когото лениво си говорехме на общи теми. Бяхме събрани от много училища и се хранехме в огромна обща столова на открита тераса, покрита с почернели от времето жълъдови шапчици. Говореше се, че в компота (неизменният десерт на обяд и вечеря) слагали бром за потискане на сексуалните желания. Дори се носеха слухове, че някой запалил компота си в купичката и той горял с равен син пламък.

Владо отново е далеч по-подробен:

„На военното дело в „Снежина” веднъж се строява нашият взвод, а двама отзад се боричкат. Терзиев им се кара: „Едни тук командват „Мирно!”, а други се шибат!”

Един от женските взводове беше командван от старши лейтенант (да кажем) Мишев, който много ги тормозеше. Наш командир беше младши лейтенант Мишев, негов роднина, запасняк. С него беше добре, той ни скатаваше. Само един път ни извади дъха (направи ни „тактика”), колкото да покаже, че би могъл (стига да пожелае) и той да ни „подгони”.

Една вечер един от мъжките взводове се „разбунтува” срещу ст. л-т Мишев. На следващия ден наказаха всички с маршировка под дъжда. После Терзиев пита бай Иван защо е по гуменки и бай Иван му казва безцеремонно: „Защото от вчерашната маршировка обувките ми станаха на лайна”. Терзиев, смутен: „Е, момче, едни обувки не струват един живот”.

„Камелия си беше взела цигулката и през почивките пеехме импровизирана песен в неин съпровод с немски текст, за да не ни разберат:

Der schwarze Mann, der schwarze Mann

ist ein schwarzes Schwein.

Das schwarze Schwein, das schwarze Schwein

ist ein schwarzer Mann.

На български това би звучало:

„Черният човек е черна свиня. Черната свиня е черен човек”, понеже ст- л-т Мишев беше брюнет, а песента беше специално за него.

В края на военното имаше награждаване на командирите. Всеки излиза поред и всички викат „Ура!” С едно приятно изключение, за ст. л-т Мишев – едно мощно „Уууууу!” Той излезе почервенял като рак. После роднината му каза: „Абе не е лошо момче, но понякога се натяга.”

*

В края на десети клас ходихме на екскурзия до Копривщица. Пристигнахме с автобуса късно следобед и ни разпределиха по квартири. Попаднахме в голяма розова къща, много красива и като излязла от картичка. Хазяите – възрастна двойка, ни разказаха, че малко преди това в Копривщица снимали филма „Записки по българските въстания” и доста къщи били боядисани специално заради снимките, включително и тяхната. Режисьорът много я харесал, затова я имало на доста кадри във филма. Предложиха да ни разведат из къщата, за да видим стаите с автентичната старовремска подредба. Помня една от тези стаи – беше обточена с миндери, застлани с губери, също като в етнографски музей. В големия вестибюл, от който към втория етаж тръгваше разклонена на две стълба, на стената имаше изрисуван стенен часовник с разлюляно махало. В самата къща нямаше мивка и преди лягане си измихме зъбите на чешмата в двора, като се изчаквахме една друга.

*

Лятната бригада не ни се размина. Аз бях отново в „Янко Костов” и този път пълнехме буркани с краставички. Стояхме подредени край дълга черна лента, по която с друсане и подскачане минаваха краставичките, а по други ленти от двете й страни дрънчаха празните буркани. Вземахме буркан, пълнехме го с краставички и сред оцетните изпарения на цеха го пускахме да продължава към края на лентата, където други бригадири го допълваха с лук и копър, а някъде отстрани долитаха ритмичните пуфтения на автоклава.

От монотонността на движенията гърбът ми се схващаше и много ме болеше. През една от отпуските отидох на преглед в „Курортна поликлиника” с надеждата, че ще ме освободят от работа поне за няколко дни. Но лекарката ми завъртя главата наляво и надясно, каза че съм имала „шипче”, след което ме пусна да си ходя с думите, че като си почина ще ми мине. Бях много потисната, че не получих болничен и трябваше да се върна обратно в лагера и да навлека вмирисаната на попарени корнишони униформа. Не ми оставаше друго, освен да броя дните до края на бригадата.

За сметка на това обаче през август родителите ни ни пуснаха с Камелия да отидем сами на къмпинг. Къмпингът се казваше „Луна” и беше между Бяла и Обзор, до безкраен плаж със ситен пясък и мастиленосиньо море. Баща й ни закара дотам с тяхната Лада, разпъна палатката и наду гумените дюшеци, на които щяхме да спим. Изкарахме си чудно и се чувствахме много големи.