ВИПУСК 1978 – ПЪРВА ЧАСТ

ВИПУСК 1978 – ПЪРВА ЧАСТ

1

С огромна благодарност на Сашо Анастасов, заради когото тази идея стана действителност.

И на Петър Желев, който я прегърна горещо и вложи много въображение, ентусиазъм и време за осъществяването й.

Благодарности на Верчето, Диди, Елена, Соня, Мирослав и Стефан, които предоставиха снимките.

С дълбока признателност на Владо за голямата отзивчивост и прецизните спомени.

На светлата памет на Галя и Митко.

 

Помня първия учебен ден. Помня, че си сложих пионерска връзка, защото до седми клас за първия учебен ден тя беше задължителна, но когато отидох в гимназията, видях, че никой не носи такава. До мен някой /май беше Тинчето/ каза: „Я, тук имало и пионерчета” и аз я свалих. После през целия ден трябваше да я стискам намачкана в ръката си, защото нямах джоб.

От цялото тържество на двора с речта на директора и каквото друго е имало, най-ярко помня Ани Русева, защото беше с къса тъмносиня рокля на бели цветя, която ме впечатли много, най-вече заради дължината си /или по-скоро късотата си/.

След това влязохме в нашата класна стая и за пръв път видях съучениците си. От всичките познавах само Камелия, защото бяхме учили заедно в „Раковски” /основното ни училище/, макар и в различни класове, и затова седнахме заедно на един чин до прозореца и останахме на тези места чак до края на гимназията.

Имаше някаква пауза, през която бяхме оставени сами, и всички се въртяха по местата си и се оглеждаха. Според мен най-много се въртеше един, който седеше на първия чин до вратата. Имаше очила и синя вратовръзка на бели точки. Това беше Миглен, но тогава още не знаех името му.

През този интервал, когато се чудехме какво става, в стаята няколко пъти влезе една млада жена, която и представа си нямах каква е, най-вече защото в персонала на старото училище нямаше млади /или поне според тогавашните ми представи за възраст/. Беше с бяла рокля с остра якичка и колан от плата на роклята, бял на сини точки /явно точките са били на мода/.

При поредното си влизане затвори врата и след като поутихнахме, ни каза, че тя ще ни е класната. Тогава си помислих, че гимназията е нещо съвсем различно от основното училище, след като в нея има такива нетипични учители. Предполагам, че този факт е сложил началния знак върху целия ми по-нататъшен светоглед.

Каза ни, че се казва Павла Юшенлийска, и повтори фамилията си бавно и на срички, след което обясни, че я повтаря така, защото се помнела трудно. Аз останах с впечатлението, че си я харесва, лично аз нямах проблеми със запомнянето, въпреки необичайността й.

След това ходихме до паметника на Христо Кабакчиев /тогава патрон на гимназията/ в Морската градина – един доста невзрачен бюст близо до Аквариума, не знам дали стои още там. Вероятно сме изпълнили церемонията „поднасяне на венци”/или пък цветя?/, макар че нямам никакъв спомен от самия ритуал.

С това свърши първият учебен ден, след което се разотидохме по домовете.

Помня, че се прибирахме заедно няколкото души от „Раковски”, защото всичките живеехме в една посока и макар че бяхме учили в различни класове, новата непозната среда някак си ни караше да се чувстваме близки. Много бях искала да се падна в един клас с Коста Спънов, с когото в „Раковски” седяхме на един чин, но той се падна във „В” клас.

Първият учебен ден беше в събота /тогава в съботите се учеше/ и с Камелия се уговорихме в понеделник да отидем заедно в гимназията, защото се оказа, че живеем в съседни блокове и какво по естествено от това да се викаме за училище?

*

Викането на Камелия сутрин за училище се оказа едно голямо преживяване. Тя живееше на шестия етаж, а асансьорът вървеше с една стотинка, каквато аз никога нямах, поради което се качвах пеша по стълбите.

Трябва да кажа, че по него време нямаше удобен автобус до гимназията, затова винаги я виках в седем без десет, защото бях изчислила, че пътят ни до училище е точно двадесет минути, т.е. при точност трябваше да пристигнем в двора навреме за ведрината.

И така, сутрин в седем без десет аз звънях на вратата на Камелия, след като бях изкачила шестте етажа. Тя почти винаги ми отваряше по нощница, казваше „ей-сега”, след което се впускаше да се облича и приготвя, а аз стоях до стълбищните прозорци да я чакам. Не че тя не ме е канила да влизам, но по него време май родителите й още спяха или поне и те бяха току-що станали и на мен ми беше неудобно да седя в хола, както е останал поразхвърлян от вечерта, или да стоя в коридора, а край мен да минават хора по пижами, пък аз да съм с палто и обувки. Затова предпочитах да стоя на стълбището и докато я чаках, зяпах в прозорците на съседния блок. Това ми беше любимо занимание, особено през месеците, когато се съмва по-късно и лампите в апартаментите сутрин винаги светеха.

Ние живеехме на първия етаж, а срещу нас беше улицата, така че гледането в чуждите прозорци за мен беше като откриване на един нов и безкрайно интересен свят.

Първо, с почуда установих колко много хора не си дърпат пердетата, които в къщи се дърпаха веднага с паленето на лампата. После, всички стаи бяха различни, което ми предоставяше разнообразие при всяко чакане. Най-любима ми беше една стая с холова гарнитура, постлана със зелени буланени губери. Всъщност, от разстоянието, от което гледах, не можех да бъда сигурна, че това са точно губери и то точно от булана, но така си го представях. В тази стая никой никога не влизаше и не знам защо изобщо лампата светеше, но празнотата й ме хипнотизираше. Тези десетина сутрешни минути винаги ме караха да съжалявам, че срещу нас няма блок с прозорци.

По някое време Камелия ме изкарваше от приятното ми занимание, естествено вече закъснявахме, затова хуквахме по стълбите надолу, а тя пътем си закопчаваше палтото и проверяваше дали не е забравила нещо.

Когато бяхме първа смяна, задължително се правеше ведрина и когато тя започнеше, някъде към седем и десет, затваряха вратата на двора, така че закъснелите трябваше да чакат отвън, докато основната група приключи и влезе в училището. След това ни пускаха в двора и правехме отделно ведрина.

Ако имахме късмет ведрината да закъснее или пък не бяха затворили вратата, влизахме почти на бегом и се нареждахме най-отзад на редицата. След което започвахме да махаме ръце и крака, както ни показваше другарката Джанкова /учителката по физическо, която водеше ведрината/.

Понякога пък закъснявахме толкова много, че и втората група беше приключила с ведрината; ние пристигахме със звънеца за учителите и имахме време само да изкачим на бегом стълбите до втория етаж, където ни беше стаята, и да се тръшнем на чина. Понеже в тези случаи нямахме време да си извадим учебниците и тетрадките, правехме го, след като е влязъл учителят, като ровехме в чантите зад гърба си, все едно че страшно внимаваме какво ни се говори, и при добро стечение на обстоятелствата налучквахме правилните учебници и тетрадки още от първия път.

Понеже този юруш изобщо не ми беше в спокойния и подреден натюрел, скоро престанах да викам Камелия за училище; с което обаче се лиших от приятните си наблюдения в чуждите прозорци.

*

От същинския първи учебен ден си спомням, че минаха по стаите да четат някаква наредба. Впоследствие установих, че четенето на наредбите е една много приятна пауза, която прекъсваше часа за около десетина минути и внасяше приятно оживление, защото поредната прочетена наредба винаги ни се струваше безкрайно тъпа и ние съответно я коментирахме в този дух, а учителят просто нямаше контрол върху ситуацията. Прекъсването беше особено добре дошло в някой от омразните ми часове по математика или физика /особено по математика/.

Та в тази първа наредба, която изслушахме в гимназията и която беше доста дълга, ставаше въпрос за външния вид на учениците. Забранявали се бради и мустаци, на което ние много се смяхме. Най-силно ме впечатли, че в нея се говореше не за момчета и момичета, нито пък за ученици и ученички, а за младежи и девойки, които понятия ми се сториха леко неприлични, най-вероятно съм усещала в тях някаква завоалирана сексуалност, прикрита зад тогавашното задължително целомъдрие на изказа.

Според правилника трябваше да носим униформени шапки с метални емблеми – барети за момичетата, т.е. „девойките”, и фуражки а за момчетата, т.е. „младежите”. Такива готови не се продаваха, но имаше шапкарски ателиета, в които можехме да си поръчаме като си занесем плата, ако искаме да са по-специални. По този повод с майка се озовахме в някаква шапкарница на „Ал. Стамболийски” /сега „Д-р Пюскюлиев”/.

Шапкарницата представляваше барачка, в която пред крачна шевна машина с много древен вид седеше един дядо – шапкарят /тогава изразът за древен беше „Отпреди Девети”, а всички шевни машини бяха „Сингер”/. Барачката беше толкова ниска, че главата ми почти се опираше в тавана, а място имаше колкото двете с майка да стоим прави една до друга. Дядото извади мостра за одобрение – една бухнала барета с твърда козирка, съшита от осем триъгълника, взе ми мярка /с един сантиметър ми премери обиколката на главата през челото/ и каза след три дни да отидем за шапката.

Всички момичета се сдобиха с барети с най-различни форми и нюанси на черното, но те никога не се носеха на главата. Баретата стоеше в чантата и десет метра пред двора на гимназията се слагаше, колкото заместник-директорката, която стоеше на входа и проверяваше за спазването на наредбата за външния вид, да види, че я имаме. След това се прибираше обратно в чантата до следващия ден. Поради това всички барети приличаха на мекици, но те така или иначе не бяха предназначени за носене. Интересното е, че момчетата май нямаха много против това да носят фуражките си; или поне така ми се е струвало.

Трябваше да имаме и тъмносини или черни шлифери и палта до коляното и по този повод ми беше купен тъмносин шлифер с бели метални копчета. С него реших, че приличам на ремсистка, така както ги виждахме от портретите във всички училищни коридори и комсомолски стаи и освен това ми се струваше, че изглеждам ужасно кривокрака.

Отново заради правилника трябваше да се примиря и с дългата си коса, макар че никак не я исках. Косите на момичетата трябваше да са или достатъчно къси, за да откриват шията, или достатъчно дълги, за да се сплитат в плитка с най-малко три сплитки. Всичко помежду минаваше за „спусната дълга коса”, която се наказваше с връщане от училище и съответния брой неизвинени отсъствия, докато косата бъде приведена във вид според изискванията на наредбата.

Тук трябва да припомня, че по него време ходенето на фризьор беше действие, което отнемаше поне половин ден. Фризьорските салони бяха винаги пълни с редовна клиентела от квартални лелки или другарки, които чакаха да се къдрят, издухват, боядисват и какво ли още не и най-вече да си говорят с фризьорките, докато им подават ролките за къдренето или чакат боята да престои необходимия брой минути, но не по-малко от 30-40. Самите фризьорки работеха само с предварително записан час, говореха на „ти” с всичките си клиентки и аз няколко пъти се връщах разплакана от салона, след като безуспешно бях чакала по няколко часа, за да се доредя до заветния фризьорски стол. Накрая се примирих с дългата коса, с която никак не се харесвах, но я предпочитах пред мисълта всеки месец да изживявам кошмара на чакането във фризьорския салон, за да „ме вземе” някоя снизходителна отегчена фризьорка.

Проблем беше и завързването на косата. Приспособлението „шнола” беше познато единствено от разкази на интересуващите се от мода момичета и достъпно само ако някой ти го донесе от чужбина. На децата слагаха така-наречените „черешки” – ластик с две пластмасови топчета, но при нас в гимназията те бяха забранени, явно са минавали за кичене и шарения, което е в разрез с ученическата униформа. Така че оставаха само най-обикновените ластици, прикрити под някаква бяла панделка, за да не изглеждат много като измъкнати от стари гащи. Големият късмет беше, ако успееш да се снабдиш с тънко аптекарско ластиче, каквото обаче даваха само при изпълнението на сиропи по поръчка. В такъв случай ценното ластиче се пазеше и връзваше многократно след всяко скъсване, докато накрая по него не оставаше място от възли.

На момчетата пък косите трябваше да бъдат не по-дълги от пет /или три?/ сантиметра над челото, а ушите – задължително да са открити. Понеже тогава на мода бяха дългите коси, те правеха какво ли не, за да имат на главите си някой и друг сантиметър коса в повече. Най-честият трик беше да се спи с чорап, така че косата да стои прилепнала към главата и пригладена зад ушите, за да не й се вижда истинската дължина. След училище тази зализана прическа се разрошваше, косата се пускаше над ушите и тези с по-къдравите коси приличаха малко на кокер шпаньоли. Но тогава и породистите кучета не бяха познати, нито пък гледани като домашни любимци, така че това сравнение е от много по-късна дата.

Като гледам снимките, явно всеки е търсил някакъв начин да излъже правилника, и макар че общият тон е в задължителното черно, тъмносиньо и бяло, има някакво макар и минимално разнообразие, така че дрехите, поне на момичетата, не изглеждат като шити по една кройка.

/следва/